Новини, Статии, коментари, Шарен свят

Всички проклинаха виновниците за тази кървава братска схватка…

100 години от Междусъюзническата война

17.VI. Войната със съюзниците. В 3 ч., още в тъмно, всички бяхме на крак, като веднага два взвода от санитарите изпратиха напред с носилки в ръце, за да пренасят с тях ранените, които след малко ще започнат отново да капят като гнили круши. В 4.30 ч. гърмежите започнаха по цялата линия и нашите стремително настъпваха, бяха изловени и пленени постовите сръбски войници, а заставите и главните им караули, изненадани от внезапното наше настъпление, бърже се оттеглиха назад и се укрепиха в приготвените още от зимъс солидни окопи. Дивизията ни заемаше фронта по реката Злетовска: оттам, гдето се втича в Брегалница, та чак до под Султан тепе. На левия участък бяха 22-и и 14-и полк с направление върха 650; в центъра бяха 13-и и 26-и полк с направление Църния баир, централната сръбска командна позиция, а вдясно бяха 8-и и 31-и полк с направление с. Злетово, настъпвайки откъм с. Буниш. Съвместно с трите бригади бяха разпределени батареите на 7-и скорострелен артилерийски полк и горе по върховете, вдясно, някоя батарея от ІІ планински артилерийски полк. Вляво от дивизията ни действуваше по реката Брегалница 2-а дивизия, а вдясно от дивизията ни оперираше, при Султан тепе, доброволческият отряд, подкрепян от ІІ планински арт. полк. По заповед и ние с останалите взводове от ІІІ и ІІ лазарет /ІІ лазарет нощес пристигна тук от Кочани/ се привдигнахме в с. Соколарци, гдето над селото в нивите построихме палатки, от които едни за превързочни пунктове, а други за холерни. Настани се и кухнята и започна да приготвя обяд.

Към 7.30 ч. докараха в селото 48 сръбски пленници, хванати едвам след четвъртата атака; всички се натрупахме да ги гледаме, когато заминаха край нас. Особена уплаха не се четеше по лицата им, както това се забелязваше у турските пленници, а даже се усмихваха и вежливо ни поздравяваха; бяха сигурни за живота си, толкоз повече, че се намират в християнска братска страна. Всички проклинаха виновниците за тази кървава и смъртоносна братска схватка. Според конвоиращите ги войници, пък и според тях, пленниците, имало много убити и ранени.
Понеже нашите войски, предни части, бяха се понесли далеч в сръбската зона и настъпваха вече към главните сръбски позиции, даде се заповед да се излее несварената още чорба, да съберем палатките и бърже да настъпим до с. Върбица, гдето отново да разкрием превързочния пункт. Когато потеглихме, часът беше точно 8 сутринта. Из пътя имаше измрели войници от холерата, та се наредиха войници гробокопачи да ги погребат, а някои, скупчени на куп, измъчвани от ужасния холеричен гърч, бидоха откарани обратно в Соколарци, гдето след нас бе пристигнала ІІІ полска болница, на болнично лечение. Току до самото село и гробищата Връбнишки, се установи и разкри нашият лазарет, а ІІ лазарет отиде още по-напред и вдясно, в с. Лепопелци, гдето да приема ранените от 13-и и 26-и полк, а ние ще приемаме из левия участък, откъм с. Желянци, ранените от 22-и и 14-и полк. Ранените започнаха да ги донасят на носилките, а по-леко ранените идваха сами пешком, като из пътя бяха се проточили както броеница, нескончаема върволица. Боят трая непрекъснато целия ден, от зори до тъмно, като се централизира най-главният удар горе, по гребена над реката. Сражението беше ожесточено, както с артилерийския, така и с пушечния огън; от ужаса косата ми настръхва и тръпки побиват цялото тяло. Само в нашия пункт превързахме 350 души ранени наши войници и около 20 сръбски. От сръбчетата имаше няколко наранени с нож, от които едно наскоро след превръзката издъхна; беше мушнато на три места в гърдите. Поисках от кмета да определи място за гроб в техните гробища, гдето го погребах при стечение на много свят от селото. Върху гроба поставих кръст с надпис: „Душан Лукич от с. Жийковац, 19-и пук, Крагуевачко”. По изгледа на хората и по това, че отпуснаха за гроб най-почетното място в гробищата им, заключих, че са чисти сърбомани. В нашия лазарет най-много ранени идват от 1-а и 4-а дружина на 22-и полк.
Върхът 650 нашите три пъти с атака завземат и отстъпват. Сега, като това пиша, часът е 7.30 ч. вечерта, а боят е все тъй ужасен, гаче задмина Булаирския, защото съпротивата е отчаяна, за което помагат на сърбите хубавите им окопи с блиндажи всред скалите и тяхната отпочиналост и неизтощеност. Тъкмо сега, по това време, 22-и и 14-и полк /първият полк с три дружини и вторият с две/ атакуват решително сърбите на върха 650, наречен още и Шаренкьовец и ги прогониха от този толкоз стратегически пункт. Картечниците със своя непрестанен кръстосан огън бълваха само смърт. Всичко на върха биде пометено и всички сърби не успели да се измъкнат из масивните окопи, за миг бидоха измушкани. На самия връх биде убит командирът на 13-а рота от 22 полк поручик Сребрю Душков, на чието име се и кръсти върхът 650 – Душкова могила, и биде тежко ранен капитан Коев, командир на 1-а рота от 22-и полк в момента, когато наблюдавал от окопа с бинокъла си отстъпващите в паническо бягство сръбски войски. От самоковците има много ранени, а убити – само Васил Анд. Ярловски от 3-а рота и на Петър Алваджията синът му – от 9-а рота. На свещ погребах, вън от оградата на гробищата, до пътя, умрелите от раните си: Христо Стоянов Петров от с. Белица, Самоковско, от 1-а рота на 22-и полк, и Георги Величков от с. Ярославци, Брезнишко, от 26-и полк.
Подир завземането на върха настъпи вечерта и се прекрати навред по цялата линия непрестанният днешен, от зори до тъмно, смъртоносен огън. Само от 22-и полк в днешния полк има убити 46 души. Ранените дохождаха на пункта до сред нощ, като персоналът изпокапа от усилената, без миг почивка, работа. Тежко ранените, които се намираха в предсмъртна агония, за да не смущават със своето страшно хъркане по-леко ранените, лежащи по гърба си върху тревата войници, бидоха изнесени вън, зад палатките, и там, изоставени от всекиго, събираха с последни усилия душата си, която да предадат Богу и се отърват час по-скоро от тези ужасни и неописуеми страдания. Аз се настаних в една от празните палатки, гдето бяха настанени ранените офицери, като дълго време не можах да заспя от страшните впечатления на този пръв и кървав ужасен ден.

18.VI. Сутринта още спях в палатката /4 ч./ и боят беше отново започнал, като в ранната утрин страшно ревяха гаубиците и се пръскаха още по-страшно сръбските фугасни снаряди. Сърбите, подкрепени с пресни сили, още в тъмно нападнаха нашите аванпостове. Боят беше по своя размер по-ужасен от вчерашния. Гаубичните сръбски снаряди прехвърляха гребена и се спускаха отсам баира, по нашите поддръжки, като не оставиха стъпка място необстреляно. Нашите батареи непрестанно обсипваха сръбските окопи със своя убийствен шрапнелен огън. От усилената стрелба някои от оръдията се бяха съвсем разширили, та бълваха пред себе си снарядите, а едно от 7-а батарея оръдие бе затикнато със затвора и така напълнено, не можеше да гръмне, нито пък да се извади обратно снарядът. Както него, тъй и едно от разширените, докараха назад, при бивака ни. Сутринта пристигнаха и наши 3 гаубични батареи, но бездействаха чак до 12 ч., защото нямаше за тях подходяща позиция, от гдето да може да поразяват сръбските редове. От ранените бяха измрели трима души, които погребах до другите, в един общ гроб, върху който поставих кръст с надпис: „Те бяха: Иван Стоянов от с. Гуцал, Самоковско, от 22-и полк, 4-а рота; Богдан Постолов от с. Белчин, Самоковско, от 22-и полк, 1-а рота, у когото имаше 9 лв. и 45 ст., задържани в домакина, и Стоил… от Радомирско, от 26-и полк. Преди обед отиде на военния театър и 2-а дружина от 22-и полк, която беше досега като резерва на доброволците, та чак до Лепопелци съпровождах адютанта й, кръщелника ми Владимир Манушев, с разговор върху страшните събития.
Във време на най-силния разгар, получи се една телеграма от Главната квартира, дадена по настояването на нашето правителство, да се спрат военните действия, защото се било направило споразумение по това между нашата и сръбската главна квартири. И понеже ние вече не можехме да направим крачка напред срещу многобройния неприятел, хвърлил се с пресни сили днес в боя, пък освен това 26-и и 13-и полк не можаха да задържат напора от сръбска страна в центъра, а започнаха да отстъпват, възползвахме се в този отчаян момент и се би по цялата линия отбой. Веднага откъм наша страна заглъхнаха гърмежите и се изпратиха парламентьори с бели флагове, даже някои от дружините се сбрали в куп и наредили пушките си в пирамиди, радвайки се, че ще се скоро спре и от сръбска страна убийствения огън.
Въпреки нашата радост и очакване да направят и сърбите същото и от тяхна страна, те предприеха общо настъпление по цялата линия. Ужасен пукот отново настана; 13-и и 26-и полк, след като можаха да задържат 3-4 сръбски атаки, бидоха принудени да се оттеглят назад и да заемат отново старите си позиции. В тази страшна суматоха пръсна се новината, че 4 от нашите оръдия при отстъплението били пленени. Ужас е от ранени, грозна уплаха владее между всички ни. Часът е 2.30, а сражението е все тъй силно и ужасно; Булаир вече бледнее и остава далече със своето значение. Към 3 ч. следобед даде се заповед за отстъпление към Соколарци. Бърже прибрахме всичкото лазаретно имущество освен 500-600 пушки от ранените войници, които складирахме в една от къщите, и правилно отстъпихме до Соколарци. Всички ранени бяха изпратени с коли и пешком малко преди това назад към болниците, а за пушките нареди се кметът на селото да ги натовари на селски коли и веднага да ги изпрати в Кочани. Във Върбица една команда пазеше заловените шпиони каракачани, та и тях откараха към Соколарци.

Свещ. Христо Кондоферски

/Из книгата „Дневник по Балканските войни през 1912 и 1913 г.”, изд. „Приятел”, Самоков, 2012 г./
Б. Р. Датите в дневника са по стария календар.

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*