Живот, История, Новини, Статии, коментари

Георги Манов – човек, учител, приятел

Георги Апостолов Манов 1934, Самоков – 2015, Стара Загора

Май 1983 г. Брачни сътресения и катаклизми ме доведоха отново в Пирдоп, в родния край. Да диря ново начало в житейския си път и професионално поприще. Така се озовах в редакцията на в. „Средногорски зов“ с главен редактор самоковеца Георги Манов. Така се и запознах с Гошо – така му викаха всички. При първата ни среща той с усмивка – естествено, непринудено, предразполагащо, ме поразпита. И като се наслуша на одисеята ми, заговорнически-подкупващо ми сподели още тогава, че и той по същите причини е дошъл тук преди няколко години чак от Стара Загора… Така се захвана новата ми журналистическа биография – съдба и жребий за дълго занапред.
В редакцията заварих още Милена Самодивкина, зам.-главен редактор и финансист, и Стефан Младенски – специализиран по текезесарската тематика. Получих и бюро в стаята на главния редактор, та все бяхме заедно.
Гошо веднага ме бутна в дълбоката вода – репортажи и запознаване с района, обекти, фирми, хора. Фотография – от снимането до обработката на лентите и готовите за печат снимки. Изслушване на читатели, приемане на кореспонденции, литературни и всякакви материали, работа „по сигнал“, макетиране на вестника и дежурство в печатницата. И още, и още…
Бях назначен с тримесечен изпитателен срок – нещо притеснително при моето деликатно положение – ами ако не ме одобрят за постоянно? Но Гошо така ме „гмурна“ в професията, че бързо забравих неувереността и не усетих кога изтекоха трите месеца. Наесен станах и щатен репортер…
Чудя се и си завиждам и днес за тези вдъхновени и ентусиазирани дни – жадно попивах всичко, питах, търсех, навлизах все по-нагоре и по-нагоре. Талант и умение имаше Гошо /това ме изумява и днес/ да обучава и наставлява, но и да те вдъхнови, та и неусетно да те накара да приемеш професията като кауза и съдба: „Ако не тръгваш сутрин с желание, с мерак и усмивка на работа – по-добре я зарежи тая работа!“ При това сърдечният му благ характер /е, когато службата го изискваше, ставаше и суров началник/, природната дарба да общува и предразполага, го правеха и незаменим колега, и близък приятел.
Някак си естествено бързо се сближихме, заредиха се нашите „софри повечерни“ в уютната му гарсониера, съботно-неделни разходки, гостувания, излети. Бащински-приятелски той разплиташе моята съдба и като я преплиташе и фокусираше през собствената си одисея убедително и ненатрапчиво ме съветваше: „Зная, че е сложно и тежко, но животът не свършва с една изневяра, с една раздяла! Вдигни глава, кураж и гледай напред – колкото и да е банално – животът продължава! Мисли занапред, млад си – чакат те още много и много щастливи дни, а и изпитания. Напред, защото пукнатото вече е безвъзвратно спукано и въпрос на време е да се счупи – не се опитвай да го лепиш, измамно-временно и фатално е…“
Интелигентен мъж на 44 години, хубавец и приказлив, чаровник, журналист… Гошо бе се сдобил с прозвището „тайнственият монах“. Бе обществена личност и на показ за всичко. И имаше, и получаваше женското внимание. За което му завиждах приятелски и се учех на дискретност и деликатност от изисканото му държане. Макар и много пъти да сме беседвали по мъжки – казармено, с крайни откровения, никога не сме стигали до вулгарно-примитивен език и клюки.
Зная, че ако прочете тези редове, Богдана ще ме разбере и приеме приятелски. Както ме прие безрезервно още при запознанството ни със съпруга й Гошо. Гостувал съм и в дома им в Стара Загора, общували сме много в Пирдоп и къде ли не, и тези разговорки бяха един пир духовен. Талантлив музикант и педагог, хоров диригент на Старозагорската опера… На оперните й представления съм бил… Богдана /въпреки телефонните връзки и уговорки/ колчем тръгнеше в петък следобед за Пирдоп, пращаше телеграма на Гошо. Е, случвало се е телеграмата да я доставят в понеделник, но тя интелигентно-аристократично бе изпълнила ритуала.
Ех, каква приказка бяха разходките до любимата им хижа „Артьовица“, до яз. „Душанци“, под старата смокиня в двора им в Заарата, от която Гошо майстореше страхотна ракия…
Било е, било е – благодаря ви, приятели, за тези приказни мигове!
…Колкото и да е благосклонна и днес към мене, скъперницата-съдба ни отпусна само шест-седем месеца съвместна работа с Гошо… Защото за новата 1984 г. той си позволи да направи заедно със съгражданина си Любо Атанасов, лека му пръст и на него /имаше и таланта на художник-оформител/ нова „глава“ на вестника. И то – о, ужас, без санкцията на началството от партийния кабинет. Откъдето веднага нададоха вой и след три-четири броя върнаха старото оформление. Горд и всякога независим, верен на чепатия си характер и рачешката зодия – Гошо веднага напусна. Сам.
Не ни трябваше много време, за да усетим колко много осиротяхме, колко изпостня вестникът. А и градът без „тайнствения монах“…
Тези няколко месеца колегиално-приятелско общуване продължиха в едно другаруване до живот. Пращах му мои текстове с молба за съвет и рецензия. Той начаса ми отговаряше, наставляваше, критикуваше или хвалеше. Сърдечно се радваше на сполуките ми, приемаше справедливо всичко за свое дело и участ. Общувахме и си гостувахме. По-късно съдбата отново го приюти в родния Самоков. За да се пенсионира във в. „Камбана“ – първият частен вестник в Средногорието. Създаден от неговите ученици Ренета и Дойчо…
Днес, в деня на неговата годишнина, бързам да завърша тези редове – поклон-признателност и да ги публикувам /щото вече Гошо го няма на земята, та да ме дисциплинира, да го направя по-отранко и прецизно, да пообработя и снимките…/ Но макар и в отвъдното, ние знаем, че те има, Гошо, и ще ми помогнеш да напиша и подробно, и по-добре за дните заедно и за вечното ни приятелство. За хората, с които живяхме и работихме. А днес:
Поклон, признателност и с много обич – светла ти памет!
На 19 юли Гошо – както го наричахме всички, щеше да навърши 81 години…

Дойчо Иванов
от името и на приятели

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*