Живот, Култура, Кухня, Новини

Гостилницата

Нещата от живота

Когато световната криза удари навсякъде по Земята, удари и в една голяма страна в Европа. Една далечна страна, чието население е настроено особено приятелски към нас, българите. И поради това, а може и поради други причини, голяма част от нашите гурбетчии намериха препитание там.
Но кризата си е криза и голяма част от нашите хора се прибраха по принуда у дома, независимо колко добре се чувстваха в онази държава…
Така стана и с Генчо Генчев, един от многото смели българи, които необходимостта и борбата за оцеляване беше откарала на другия край на Стария континент. След като се прибра в нашия град след повече от десетгодишно пребиваване там някъде далече, той реши да инвестира припечеленото. Страхуваше се, че инфлацията ще му изяде изкараните с пот пари, а лично Генчо кога на шега, кога сериозно обичаше да казва, че инфлацията – това са жена му и двете му дъщери. Те харчеха и хич не си поплюваха, мислеха си, че техният човек все ще работи, ще изкарва евро някъде по света.
А Генчо избра бизнес. Отвори гостилница. Стегна помещение, направи всичко с вкус, всичко поднови. Способен си беше и това е! От Европа научи много работи и ги приложи в началото на бизнеса си. Човек първо трябва да вложи пари, да не ги жали, а те после сами ще почнат да се връщат, ще се връщат… и всичко ще потече като по мед и масло. Свежи бои и нови маси, красиви оригинални покривки, всичко беше съобразил нашият човек, чак до картините по стените.
Менюто – като за световно. Жена си сложи за готвач. Тя също беше понаучила някои от манджите на европейската кухня. Не забрави новоизпеченият бизнесмен да включи и българската шкембе чорба, и бирата, и прекрасните вина. С две думи – богат асортимент. Всичко беше предвидено, а двете му красиви дъщери дори бяха готови да станат сервитьорки. Нямаше нищо срамно в това.
Всичко добре. Един, бих казал, слънчев ден, пълен с надежда, заведението беше открито в тесен семеен и приятелски кръг. Имаше и поп, който благослови спасителното и богоугодно начинание. Почерпиха се, пожелаха всички успех на заведението и на неговия собственик.
И от тогава някой лош човек ли магия направи, урочаса ли го, не знам какво стана, ама много рядко някой да се отбиеше и да поръча нещичко. Клиентите бяха най-много по двама, трима на ден. Уплаши се Генчо, почна да ходи на черква, свещи да пали всеки ден. Трябваше наем да се плаща за помещението, а оборот нямаше. Един ден дори смени и вентилаторите с по-силни, да духат аромата на миризливите вкусни манджи навън към улицата, за да се привличат клиентите. Изнесе маси навън, направо прегради пътя на хората по тротоара, а те само и само да влизат, да поръчват от вкусните гозби.
Когато нямаше работа, домашният персонал сядаше по масите вътре и имитираше да покаже, че все пак някой се е осмелил да влезе и да си поръча нещо. А то, персоналът люпеше семки и си говореше, говореше все хубави работи, мечтаеше, строеше розови планове и се надяваше някой паралия клиент да се излъже от трика.
Последния път, когато минах оттам, предприемчивият дух на Генчо беше стигнал своя връх. Неговите хора бяха насядали по масите отвън на слънце. Пред всеки от тях имаше по голяма шарена паница, от която се дигаше пара на някаква вряла чорба. Кусаха бавно, не бързаха, чакаха дано на някого от минаващите хора по улицата се прияде само като ги гледа как облизват лъскавите изящни лъжици. Една от дъщерите излизаше отвътре от време навреме, събираше през една дълбоките паници пред мнимите клиенти, влизаше вътре и подгряваше наново до врящо позастиналата манджа. След време пак изнасяше шарените купи с още по-силна пара, която достигаше до носовете на преминаващите наблизо хора.
Вентилаторът помагаше ароматът на гозбата да се разнася наоколо. От една бутилка наглед от вино „клиентите” си сипваха някакво фалшиво червено безалкохолно в кристални вински чаши. А клиентите не влизаха и не влизаха.
Всичко беше като на театър за тези, които разбираха номера на Генчо Генчев! Тъжен театър, трагедия, от която човек даже можеше да загуби апетит, колкото и гладен да беше! А дори и да му се приплаче…

Пламен Пиргов

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*