История, Култура, Новини, Туризъм

До манастира над Пасарел и паметника на Списаревски

Понякога новото е добре забравеното старо. Така е и с нашата малка, но сплотена туристическа групичка. Тръгваме да осъществим една отдавнашна своя мечта – да стигнем от с. Пасарел /в рамките на някогашната Самоковска околия/ до стената на яз. „Искър”, но по стария път от Долни Пасарел до Горни Пасарел, по който пътници не пътуват още от средата на миналия век, но който добре се вижда от шосето за София /от завоя след стената на язовира/.
Преоткриваме този стар път. За нас той е съвсем нов, по него ние минаваме за първи път, макар преди това той десетилетия и столетия наред да е бил използван от много, много хиляди наши предци и всякакви канени и неканени гости…
Личи си, че някогашното шосе е било широко. Сега обаче е останал един коловоз, отстрани се е самозалесило. И сега на много места си стои твърдата каменна настилка. Приблизително по средата на пътя силно впечатление прави изградената преди време укрепителна стена откъм Искъра.
За около час и половина стигаме от Пасарел до манастира „Св. апостоли Петър и Павел”. Оттам до язовирната стена остава около километър, но в този участък пътят е вече съвсем обрасъл в шубраци, а и районът логично се смята за забранена зона.
Манастирът обаче също е откритие. Всъщност от някогашния манастир е останала само църквичката. А и тя е в плачевен вид.
От около две десетилетия за нея се грижи семейство от Пасарел – Снежана и Славчо Ваневи. Докато палим свещички, стопанката се оплаква, че заради последната сурова зима е паднала голяма част от мазилката на тавана, а с нея са изчезнали и ценни стенописи. Тук е мястото да кажем, че изписването на олтара е дело на наш съгражданин – Христо Илиев, който е работил тук в годината на Освобождението – 1878-а.
По предание манастирската сграда била опожарена към средата на 19 в. от местния турски управник, тъй като в нея се скрило преследвано чудно хубаво българско момиче. След десетина години манастирът е възстановен. Ктиторският портрет на някогашния игумен Васил Иванов от Сопот пък е единственият, според специалистите, портрет на дарител в молитвена поза в църковната ни стенопис.
След построяването на язовира манастирът запустява, но в края на миналия век е основано църковно настоятелство и отново започват да се полагат грижи за тази светиня. През 2002 г. дори тя е обявена за паметник на културата от национално значение. Година по-късно храмът е повторно осветен.
Силно впечатление правят и сега двата лъва, изрисувани отвън, от двете страни на входа на църквичката. Според стопанката на имота те имат символично значение – били изписани след Съединението на България през 1885 г.
На Петровден е храмовият празник на манастира. Тогава, както ни обяснява семейството, което се грижи за светата обител, тук се прави събор, дава се курбан.
Сами станахме свидетели на подготовката за събитието, което тази година ще бъде на 1 юли, събота. Мостът, пресичащ реката, е бил отнесен, и затова сега с подръчни средства е изграден нов. В неизсъхналия още цимент майсторите-дарители – Славе и Гошо, са закодирали имената си. В този съботен почивен ден двамата продължават да доизкусуряват вече съграденото.
Наоколо са издигнати маси, пейки, навеси. Има и малка къщичка, над която гордо се развява родният трибагреник. В края на поляната пък още личат руините от бивши манастирски сгради. На няколко места са опънати красиви надписи: „Не гази тревата”. „Трябва да я окосим за празника”, поясняват любезните домакини.
Разделяме се с добри думи и помисли. Колко е хубаво и мило в днешното безродно време да срещнеш такива родолюбци-християни! Заслужават поклон и признание. Дай Боже да имат и следовници…
Връщаме се по обратния път и с кола се отправяме за втората част от излета ни. Тази част започва от заведението „Двата шопа”. По въжения мост – оригинална „пасарелка”, преминаваме на отсрещния скат. Вървим по чудесна пътека, под арка от раззеленили се дървеса. Встрани се открива прекрасен изглед към Пасарелското езеро. Покрай нас е вилна зона, но целта ни е друга – лобното място на Димитър Списаревски, загинал след таран със самолета си, в неравна борба с англо-американските летящи крепости, през Втората световна война, на 20 декември 1943 г., защитавайки София.
Трогателен надпис на паметното място, поставен от Българския туристически съюз, ни посреща след половинчасово постепенно изкачване. Масивна гранитна морена и малко параклисче обозначават мястото. Камъни наоколо са боядисани в багрите на родния трицвет. В бяло, зелено и червено грее и арката, встрани на която, на две табла, са увековечени имената на загиналите през войната български летци – 22 офицери и подофицери.
Не си българин, не си човек дори, ако, преминавайки оттук, не се поклониш на това място, на тази светиня.
Димитър Светозаров Списаревски след подвига си посмъртно е произведен от поручик в капитан, а през 2009 г. – в полковник. Кавалер е на Ордена за храброст. Потомък е на котелски възрожденски род. Роден е през 1916 г. в Добрич. Завършва школа за летци в Германия. Бил е инструктор и командир на ято.
Единствен близък свидетел на тарана на 20 декември става американският пилот Джон Маклендън, който по-късно е свален и пленен. Той споделя: „Шест минути преди да бъда свален станах свидетел на нещо нечувано и страшно… Летящият като вихър български изтребител се отдалечи от поразената вече и падаща към замята наша „летяща крепост“ и хвърляйки се с цяла мощност към друга, се стовари върху нея, отсече опашката ѝ и крепостта се разруши като голям дъб, ударен от мълния… Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!”
Друг американски летец – лейт. Едуард Тинкър, пък заявява: “Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света.”
Подофицерът Робърт Ренър пък, единственият оцелял от екипажа на сваления от живата торпила бомбардировач, по-късно, по време на лечението си в болница, моли да се види с майката на Списаревски, за да ѝ предаде своите ордени в знак на дълбоко уважение към подвига на сина й.
От историята се знае още, че Списаревски е владеел отлично руски и немски език, обичал е да рецитира Ботев, а на войниците си казвал: „Аз съм се венчал за България.”
В спомените Списаревски е останал като голям кавалер, красив и щедър човек, веселяк, но той е бил и много здрав и силен мъж, и най-важното – с изострено чувство за справедливост. Легенди се разказват как силата на юмруците му изпитват немски офицери, отнесли се неуважително към България; германски войници, позволили си волности към българска сервитьорка в Скопие; фелдфебел, опитващ се да бие войник; дори бургаският окръжен полицейски началник, обидил летец…
Но да се върнем на лобното място на този наистина невероятен българин. В съграден навес са закачени няколко ламинирани листа със сведения за уникалния жизнен път на Списаревски. Тук могат да се видят и фотоси на разрушената от бомбардировки столица. Несъмнено тези разрушения биха били още по-жестоки, ако ги е нямало подвизите на българските авиатори.
Тук са изградени и маси, и пейки за отдих. През местността преминава екопътеката „Лозенска планина”, която продължава към вр. Половрак, Лозен и Лозенския манастир. А с тази света обител също е свързана историята на Самоков и района още от първата половина на 18 в., от времето на патрона на града ни Симеон Самоковски и неговите съратници – борци за национално освобождение, предци на герои като Списаревски…
Какво би могъл да добави човек след всичко това!? Чудна е родната природа – уверяваме се за пореден път. Мнозина са се жертвали за тази свещена земя. Всичко това ни е опора в днешното особено, несигурно и объркано време.

Тодор Попов

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*