Живот, Новини, Туризъм, Читателски

До Мусала пеша през зимата

Когато имаме усещане за върхове, не трябва да чакаме. В далечината прозира сняг, усмихва се слънцето, небето в синьо плаче… Нима е нужно да се заключим за духа от планината, който неистово ни зове!?
Търпим, мърморим, спорим – „за” и „против” и… плановете се раждат. За всичко е виновно времето. Тазгодишният 19 март ни обещава почти пълно безветрие; небе, за което поетите са казали – „вълшебно синьо” и, разбира се, слънце – да допълва всичко това…
За зимен преход, който по принцип не е лек, трябва сериозна подготовка. Разбираме, че от Боровец до заветната цел – връх Мусала, има точно дванайсет километра. Всичките взети пеша по Мусаленската пътека… И за връщането толкова. Стават точно двадесет и четири километра. Като сложим и снегът като препятствие движението, особено за неадаптирани с надморското равнище хора, става невъзможно.
Сезонът на ските току-що е свършил принудително. Вирус обещава да спре дишането на хората. Но ентусиасти винаги е имало. И ще има!…
Със сина ми решаваме да станем рано. В шест и половина сутринта краката ни вече тичат по Мусаленската пътека, превърната в ски писта през зимата. Снегът скърца и реве недоволно под нас, но кой ли му обръща внимание. То и ние не сме си доспали, но тръпката от изкачването ни държи в напрежение още от предишната вечер. На първия завой се показва река Бистрица, чиито води тихо се промъкват между дремещ мъх и премръзнали от студ огромни камъни.
Съмва! Но слънцето далеч над върховете на белия бор и смърчовете едва прозира. Това не пречи на леда да свети с диамантен блясък и да мами погледите ни.
Още не сме спрели за закуска. Отлагаме това удоволствие за по-късно. Красотата на природата в пълния си блясък ни омайва и заслепява. Внезапно близо до нас снегът пропищява. Някой слиза от планината. Скиор, който се прибира… Кима ни за поздрав и изчезва бързо, сякаш сме го сънували…
Правим първите снимки до огромна скала близо до пътя. Вече сме близо до Велчово мостче, което пресича Бистрица. Спираме малко преди това за закуска на място, където явно често е правено барбекю. Навес, който пази от вятър и сняг. На гредите на покрива се виждат скара и тенджера за направата на чай. Хапваме по малко козунак и после подкрепени и почти измръзнали, бързаме нагоре, където слънцето се усмихва в далечината.
Надморската височина започва да се отразява полека и на двамата. Минаваме покрай надписа “Шопалото”, който ни гледа отстрани, до  Бистрица. Тренингът, който имаме натрупан през годините, естествено ни помага да преодолеем препятствията по пътя.
Пустош! Никакви скиори пред нас. Най-после хващаме слънцето при базата на „Маркуджик – 3”, където от високо горе ни гледа хижа „Ястребец“.
От дистанция срещаме втория и третия си човек за деня.
Вляво от нас слънцето играе по билата на върховете и образува незабравими изящни образи. изковани от заледени късчета сняг. Диамантеният блясък пълзи на високото и създава илюзии, сякаш сме на чужда планета… Маршрута, който следваме, е осеян с железни колове, на места почти потънали в снежния ад на зимата. Пейзажите, които се откриват, са наистина  уникални – следват картина след картина, рисувани от невероятен художник. Природата е всемогъща и неповторима. Клекът, който расте тук, почти изцяло е скрит в преспи. Вървим напред и блясъкът на диаманти ни преследва по петите.
Отъпкано е достатъчно добре за да не затънем някъде. Не се отклоняваме от пътя към хижите горе. Първом пред очите ни се материализира старата хижа, застроена отново изцяло. После се открояват по-малките, а когато се разминаваме с първия ентусиаст, оборудван със снегоходки и слизащ надолу по Мусаленската пътека, съзираме и третата хижа, най-голямата и най-новата.
Наближава десет часа. Като че ли се движим точно по разписанието, направено още у дома ни…
Изоставам. Синът ми едва се мержелее пред мен. Странник в пустошта, минава мисъл през главата ми, докато го снимам на фона на величието, струящо от могъщото тяло на планината.
Следваме железните колове. Минаваме покрай Каракашево езеро, потънало не само в мълчание, а изцяло в лед и сняг.
Близо до езерото погледа ми спира жълта палатка. От нея прозират следи в посока към върха, накъдето и ние със сина ми вървим устремено.
Някой ранобудник вече ни е изпреварил. Вляво, наблизо, откъдето с любопитство ни следи слънцето и се опитва да се мушне под скиорските ми тъмни очила, се показва гигантска снежна топка, създадена не от човек, а от майката природа.
Запъхтян поради височината, често правя опити за почивка. Синът ми сякаш бяга от мен.
Внезапно съзирам отзад двама ентусиасти, които вече дишат по петите ни. Първият е със зелено яке и ски, а вторият е с раница и има на краката си туристически обувки. Разликата между тях и нас е, че синът ми е с леки маратонки, а моя милост, неразумният възрастен – с обикновените си зимни обувки.
Колкото по-нагоре отиваме, толкова повече краката ни затъват. Синът ми прави стъпки, аз по тях, след мен човекът с голямата раница и туристическите обувки, а встрани – младежът със ските и зеленото яке.
Давам път на младите, а аз полека и без задъхване стигам до заслона на Леденото езеро. Странна картинка. Там срещаме още един ентусиаст.
Отварят кутия безалкохолно – „Фанта”, и сядат за кратка почивка. Поздравяваме, а човекът с туристическите обувки ни кани:
– Елате да пийнете от „Фантата”, момчета! Здрав съм, не съм заразен…
Е, може би бях готов да рискувам, но моят фарингит ми забранява да пия газирано. Това, естествено, не му казвам. Кимам само, като отклонявам любезната покана, и продължавам напред – по стъпките на сина ми, който вече бърза да се срещне с… птиците на върха. Да! Горе ни посрещат освен студен брулещ вятър, и птици, изникнали сякаш от небесата… Но това после.
Стиснал двете щеки, синът ми стига до стръмната пътека с железни колове и осигурителни стоманени въжета.
Изчаква ме и най-после, по моя молба, слагам ръкавици и едната от щеките. Интересното е, че до подножието преди щурма стигам с голи ръце. Не съм свикнал нещо да ми пречи. Както с усмивка споделя синът ми: „Тате, ти си сякаш турист в парк, а не планинар…“ На това отвръщам със загадъчна усмивка и обяснение, че все пак сме в „Рила” парк.
Щурмът може да започне. Тръгваме! Вкопчен съм в стоманеното въже с една ръка – сякаш на живот и смърт, а с другата забивам щеката и пълзя нагоре, където всички ветрове си правят в този момент купон.
Заледено е навсякъде. Снегът, забит сякаш в земята, скърца и блести на слънцето, уплашен едва ли не от безумния ни щурм. Краката  с обикновени обувки, без котки на тях, се пързалят неистово и ме връщат назад.
Необичаен шум на две моторни ски шейни привлича вниманието ни. Двама ентусиасти пристигат точно над заслона, съвсем близо до нас. Явно и те се готвят да щурмуват стоманеното въже. Скоро се убеждаваме в това. Настигат ме и давам, дето казват старите, път на младежта. Споделям, че е трудно изкачването, а младежът с усмивка ми отвръща:
– Нищо! Не бързаме за някъде, нали? Върхът няма как да ни избяга!…
Усмихвам се и аз. Още по-ентусиазиран от него, вкопчен в стоманеното въже, продължавам към Мусала. Естествено, отминават ме още двама. Това са тези, които ни канеха на „Фанта”. Синът ми с нетърпение маха отгоре. Сякаш чувам неговото: „Побързай! Ще се превърнем на ледени шушулки…“
Прав е! Студът хапе през ръкавиците, щипе неистово бузите и даже се вмъква в носа, който почва да капе на снега пред мен. С последни усилия, превърнат наистина в ледена висулка, се изкачвам при наблюдателницата. Около нея – пързалка. Преодоляваме със сина ми и това препятствие. Пред нас са блеснали „житата“, не – планините, отрупани със сняг.
На пейката отвън виждам първия младеж, който ме беше задминал, да обядва. Разположен до него, мусаленският котарак точи мустаци за почерпка. Не му я отказват. Когато ни вижда, леко изплашен, котаракът се шмугва вътре на топло. Влизаме и ние, само да го проследим как изчезва в забраненото пространство. Табелки с указания, че е забранено влизането, ни спира. Излизаме на “теферич”, както му викат самоковци – на студа навън, и ето, че снимките може да започнат. Документираме трудното изкачване с очила за слънце и топли шалчета около вратовете ни.
Хвърляме поглед и към далечините, където прозират върховете на Пирин. По-наблизо се вижда замръзнал язовир „Бели Искър”. Вляво долу са замръзналите Маричини езера и гордият над тях връх Манчо. Красота в изящно бяло, от което очите се присвиват болезнено. Гребенът пък съвсем близо до нас показва връх Малка Мусала.
Ясен поглед към всичко! Съвсем ясно е, без облаци. Птици, вятър, студ и необятни панорамни гледки – заради всичко това си заслужава толкова трудното изкачване.
“Колко е нищожен човек”, мисля си. Ето на, стоим тука, на върха, чувстваме се едва ли не като орли, а всъщност сме пионки във времето… Единствено то разполага с чувствата ни. Дава ни криле, подрязва ги понякога, но и създава вяра, че животът си заслужава всичко това… Да го съзреш, да го докоснеш и да го усетиш!…
Пълни догоре с емоции, си взимаме довиждане с върха и започваме също трудното слизане. Срещаме пак двама, тръгнали нагоре по въжето. Давам им път. Смъквам се полека към заслона. Няколко моторни шейни избръмчават близо до нас, потеглили към хижа “Мусала”.
Размразената снежна кора под нозете ми започва да поддава. На места затъвам. Но поне само с единия крак. Измъквам се лесно, но влагата от снега се просмуква в обувките ми. Въпреки това не чувствам студа,  може би заради движението. Носът ми, който горе, на върха, капеше като капчук, е спрял да подсмърча.
Настигат ни младежите със снегоходки. Пускам ги пред мен.
Вече почти близо до Каракашевото езеро спираме за следобедна закуска и по глътка уиски за сгряване. Слънцето, направило обиколката си, вече е зад нас.
Погледите, а и ушите ни отново улавят няколко моторни шейни и специфичните им звуци. Изкачват се направо към голямата скала отсреща –  Сфинкса. Успяват в начинанието си. Удивлявам се на човешката природа. Не ги е страх тези хора от лавини. Правят го с риск на живота, право нагоре – към орлите… Към славата! И към… безумието.
И ние май сме такива, но следваме маршрута, без отклоняване. Ха сме мръднали отстрани, току виж сме потънали в снега.
Оставяме в компанията на другите, зад гърба си, старата каменна хижа и вече сме надолу, по дерето. Срещаме импровизирана малка шейна с раница, която млад мъж дърпа нагоре. Малко по-долу неговата приятелка, също с огромна раница, едва си поема дъх. Като че ли са се приготвили за карантината… Горе, далече от хора и вируси, където си дават среща ветровете.
Опасността от заразяване, казват, е голяма. Вирусът е превзел света и мръсните му лапи са стигнали до нас, в България.
Замислен слизам по Мусаленската пътека. Най-после прекалено синьото небе е обхванато от перести малки облачета, които почват да играят с вятъра странния си танц. Използваме следите на младежите, изкачили преди нас Мусала. Снегоходките дават указания, че са доста далеч от нас.
Притъмнява. Малки червени облачета над нас показват, че времето утре ще бъде ветровито. Минаваме двете мостчета над Бистрица и вече сме на шосето. Колата ни чака. Часът е точно 18 и 55. Преходът беше траял точно дванайсет и половина часа. По около шест часа в едната посока. Доволни, че сме оставили зад нас още едно необикновено приключение, слизаме към Самоков.
На някои хора нашето зимно изкачване ще се стори безумие. Нима не е безумие човекът да седи на клона и сам да го реже!? Но така сме устроени! Може би не всички, а тези от нас, които имат кураж да се докоснат до необикновеното. Да усетят полета на орлите и най-вече, рискувайки, да бъдат единствено себе си…

Васил Софин

Leave a Reply