Зимни спортове, История, Новини, Спорт, Туризъм

Дългогодишният спортен деятел Коце Коцов: „Ски спортът създаде модерния Боровец”

– Навършихте през ноември 80 години. Честит юбилей!
– Благодаря! Благодаря на всички – спортни деятели и спортисти, общественици, близки, приятели, съграждани, които ме поздравиха.
– 80 години е достолепна възраст, на която хората отдавна са вече пенсионери, а мнозина имат и проблеми със здравето. При вас времето някак не личи – като че сте си все същият подвижен, енергичен мъж, шегаджия и колоритен кореняк самоковец, какъвто ви помним отпреди 20-30, а и повече години. На какво се дължи това?
– Може би на генетиката. Баща ми до последните си години не беше боледувал от тежки болести, майка ми също беше жизнена жена. Може би това е основата. От гена съм придобил и друго – все нещо да правя, да създавам.
Има сигурно и друга причина – аз съм малко конфликтен човек, на някои може да изглеждам и лош; не задържам в себе си негативни мисли, бързо реагирам, отвръщам, понякога сигурно съм обиждал някого, без обаче да съм вложил умисъл в това. После малко съжалявам, но време за извинение няма. Не съм дипломат – това, в което съм сто процента сигурен, си го казвам направо.
Голяма част от живота ми, от трудовата ми дейност премина в планината и въпреки тежката работа по строителството на ски пистите в Боровец и другите дейности, с които съм се занимавал, това също е изиграло роля. Най-важното – ранните ми детски години преминаха, когато и природата, и водата, и всичко беше чисто, натурално, без примеси. Това е основата, от която организмът ми се е съхранил. Имахме крави, пиехме чисто мляко…
– Мнозина ви познават като дългогодишен неуморен спортен деятел, най-вече в сферата на ските, като човек с изключителен принос за изграждането и подготовката на пистите на Боровец, особено през 70-те и 80-те години. Малцина обаче сигурно знаят, че преди да станете специалист в тази област сте били активен и много добър скиор…
– Скиорството като на много самоковци ми е любим спорт. Бях 7-8-годишен, когато с приятели вече карахме ски на Ридо и на други наклонени места край града. Състезателната ми дейност започна от 1948 г., когато беше организирана надпревара за купа „Септемврийче” . Тогава бе сложено началото и на популярните по-късно състезания за купата на в. „Отечествен фронт”. Първо карахме децата, после големите по писта „Червено знаме”. Лъчезар Аврамов тогава ни награди – най-добрите 10 момчета, със ски и обувки. Това е първата ми награда.
И като юноша бях в много добра форма. През 1954 г. си счупих крака, но въпреки това на следващата 1955 г. станах юношески шампион – бях пръв на спускане, трети на слалом и спечелих комбинацията. На базата на постигнатите от мен успехи като юноша влязох през 1958 г. във ВИФ /сега НСА/ без приемни изпити, по покана на Георги Варошкин. Достигнах до националния отбор, където участвах с голямата тройка – Петър Попангелов, Георги Варошкин и Георги Димитров, но, разбира се, нямах чак такива успехи като тях. Вследствие на контузията получих леко изкривяване на крака и вече не можех да се състезавам.

Пепо Попангелов, Георги Варошкин и Коце Коцов

– В тази дейност – подготовката на пистите, сте истински пионер. Как започнахте тази нова работа?
– След като завърших ВИФ се завърнах в Самоков, ожених се и изкарах една година като треньор в „Рилски спортист”. Отборът се състоеше от много добри, но малко своенравни скиори – да вземем Несторов /Шампи/, Круме Големинов, Борислав Младенов, Галагано. От скачачите – Димитър Йорданов /Скалав/ и други… Аз бях като заек в тази система, с почти никакъв опит в треньорската работа. Пък и бях по-млад от много от състезателите. Но все пак се справих, класирането на нашите скиори беше добро. През 1964 г., 15 октомври, ме взеха войник. Имаше обещания да съм помощник на отговарящия за физкултурата и спорта във ВВС и ПВО, но не се получи. Приключих службата в Чепеларе, а командирът написа накрая в книгата: „Младши сержант Коцов научи цялото поделение да кара ски”…
След уволнението се завърнах в Самоков и бях нещо като момче за всичко в „Рилски спортист”. Тогава се заговори за реконструкцията на „Червено знаме” и за ново строителство в Боровец. Бай Иван Чешмеджиев беше председател на ски секцията. Той предложи да ме пратят в Боровец да отговарям за реконструкцията.
Отидох, това ми допадна – като работа, идея, изживяване, като всичко… Първият тракторист беше Стоимен Зетов /Чиме/ от Драгушиново. Пепо Попангелов имаше идеи, целта беше да се направят писти като европейските, за да може нашите скиори да се подготвят по-дълго време тук и от друга страна така да се икономисва ценната валута от подготовка в чужбина. Още през 1963-1964 г. бе направен първият лифт – с шейни, в Боровец, по идея на Пепо. На този лифт работихме с Ангел Петков /Рътката/. Макар и примитивен, лифтът допринесе за по-добрата подготовка на скиорите, особено в слалома. На републиканското първенство местата от първо до четвърто заеха все самоковски скиори.
Почнаха се после плац 1, 2, 3, пистата „Ротата”, продължението и общата им връзка нагоре. През 1969 г. в Боровец пристигна първият ратрак. Тогава се проведе състезанието на „Спартак” с участието на младежи от всички социалистически страни. Целта беше ратракът да утъпква пистите и да вози нагоре скиорите. От 1969 г. до 1975 г. карах ратрака. Зиме на ратрака, лете – тракторист…
– Имали сте среща по това време и с Тодор Живков…
– Да, срещнахме се по пътя за двореца „Ситняково”, Тодор Живков беше с охраната си,. Спрях машината, слязохме. Разговорихме се. Попитах: „Кога ще направим лифт за Мусала, за да караме по-добре?” А той: „Да го направим, ама много ви бият французите на ски”. Не се стърпях: „Направете го, пък тогава да видим кой кого ще бие…” При втора среща с Тодор Живков в подлеза на „Ястребец 2” му благодарих за направата на лифта и добавих: „Видяхте ли как ги бихме…”
Междувременно в доклада на партиен конгрес се появи едно изречение – да се обърне особено внимание на зимните спортове…
– Явно се обърна внимание на зимните спортове през 70-те и особено през 80-те години, когато се направи много нещо специално в Боровец…
– Тази препоръка в доклада ни даде основание ние, самоковци, да поемем инициативата и да искаме от окръга и държавата ускорено развитие на Боровец. Всички документи за строителството излизаха от името на Градския народен съвет в Самоков. И в документите черно на бяло пишеше, че Градският съвет си запазва правото на собственост върху обектите, които ще се изграждат.
За изграждането, подготовката и поддръжката на пистите се грижеше колектив от общо около 25 души, като аз бях назначен за ръководител. В началото бяхме Управление „Спортни имоти и прояви”, после станахме „Национална ски база”.
– На практика ски спортът е повел хорото за изграждане на съвременен, модерен Боровец…
– Да, инициативата беше на спортистите, на дружеството, на ски секцията. Те поеха инициативата. Ако ги нямаше успехите на нашите скиори, нямаше да има в Боровец Европейска купа, Световна купа, нямаше да стане „кабинката” за Ястребец, нямаше да се построят големите хотели. Основата за изграждането на цялата тая инфраструктура бяха успешните спортни изяви!
Но и друго – вдигна се цялата самоковска общественост, комитет, съвет, предприятия… През 1981 г. самоковските граждани дадоха в Боровец 35 хиляди трудови дни!
В 1975 г. излезе министерско решение спортната база да се раздели на две – за високо спортно майсторство и за масова спортна дейност. „Червено знаме” оставихме на „Балкантурист”, а ние се качихме горе, на Ястребец.
Направихме си база с всичко необходимо за поддържане на лифта, машините, пистите.
Правил съм писти и на Витоша, на Пампорово, в Банско. Не съм седял с вратовръзка в канцелария, на пистите бях.
Имах страхотен колектив. Тези хора никога не са мрънкали, не са се оплаквали от тежките условия, изпълняваха всичко с желание – просичане на пистите, прочистване и т. н. Това бяха Димитър Ахчийски /Станишев/, Георги Лазаров /Зисо/, Божидар Станилов /Дари Буца/, Иван Брашненков, бай Коста Савов, Любчо Зографски, Веселин Радуилски, Сюлейман Ресмиев, Васил Бубев… Някои от тези хора вече си отидоха от този свят.
Много ценна работа вършеше и Емилия Маркова като хостеса и преводач.

Невидимият труд на хората, които изграждат писти, влекове, лифтове…

– В Боровец по това време – 70-те и 80-те години, се провеждаха ежегодно големи ски състезания…
– Ще поясня. Провеждахме ежегодно по 22-25 по-големи и по-малки състезания. През 1974-а, 1975-а и 1976 г. в Боровец се проведоха международни състезания за ФИС /Международната ски федерация/. През 1977 г. се организира първото състезание за Европейската купа /спечелено от Пепи Попангелов/. В 1981 г. беше първият старт за Световната купа в Боровец, в 1984 г. – вторият. Третият старт за Световната купа бе планиран за 1986 г., но не можа да се състои поради необичайното затопляне и липсата на сняг. След това се подготвяхме за световно първенство в Боровец през 1989 г., но по независещи от нас причини то не се състоя /появи се кандидатурата на София за домакин на Зимната олимпиада през 1992 г./.
Работехме с ентусиазъм. През 1984 г., когато за втори път имаше старт за Световната купа в Боровец, за заснежаването на пистата ни помогнаха една рота войници, от гората в платнища носеха сняг. Много труд падна, но пистата стана на световно ниво. Звездите на онова вреаме – Стенмарк, Жирардели, Жиров, братята Фил и Стив Мер, се изказаха най-ласкаво за пистата, която бяхме подготвили. Такива оценки получавахме и от ръководителите на ски спорта в Европа и света.
Самият аз бях на специализация през 1982 г. в Шладминг, Австрия. Години наред бях член на Комитета по състезателните ски писти към ФИС. Много ценна работа вършеше и Емилия Маркова като хостеса и преводач.
– Кога ви е било най-трудно?
– Може и да звучи невероятно, но ние бяхме свикнали да работим, да се доказваме. Цялата бригада – сутрин обуваш ските и работиш безотказно до вечерта! Най-трудно беше, когато липсваше сняг… Носехме сняг от 50-60 метра, извличахме снега изпод дърветата и го карахме на пистата… Имало е случаи – бай Коста с конете, на самарите в гюмовете е карал вода – да замразим трасето. Като свършеше състезанието, първите думи в изказванията на състезатели и ръководители бяха за благодарност към нас, хората, които са подготвили пистата. Като ти кажат едно голямо „Благодаря”, забравяш всичко друго, всички трудности.
– Кое смятате за свой най-голям успех?
– Може би това, че създадох здраво семейство и че жена ми никога, по никакви поводи, не ми е държала сметка закъснявам ли, къде съм, що съм и т. н. А имало е случаи – по 6-7 месеца не съм бил тук. Второ – децата излязоха добри. Дъщерята беше национална състезателка. И синът, и тя си имат семейства. Имаме пет внука, а и три правнука, от които две момичета – госпойци. От тая гледна точка съм благодарен на съдбата, на жена ми, на децата. Сега стана модерно да се извинява човек, но наистина на времето не съм имал възможност да бъда повече време с тях… Не са били обаче гладни и боси.
– Карате ли още ски? Качвате ли се сега на Боровец?
– Скоро не съм се качвал. И ски вече не карам. През годините по-късно претърпях две катастрофи, счупих си коляното…
– Как преминава сега един ваш ден?
– В дърводелската работилница. Не пия, не ходя по кафенета. На времето имаше много работа и доста работници имахме в работилницата. Сега имам само едно момче на повикване, страхотен майстор шушняр…
– Говорихме за трудностите, а сигурно сте имали и весели случаи в планината?
– Едното върви с другото. Важно е, че не си водехме гарез… Имам един интересен случай с Андрей Луканов /знаете – той тогава беше заместник-председател на Министерския съвет и направи много за Боровец/ и с писателя Николай Хайтов. Един ден срещнах Луканов в планината. Закарах го до заслона. Стоварих продуктите. Извадих сланина да хапнем, но когато затърсих ножчето – тук, там, не можах да го открия, бях го загубил някъде. Тогава извадих секирата и с нея нарязах сланината… Върнахме се във вилата на Луканов в Мала църква. А там Хайтов му дошъл на гости. И се сджафкахме с писателя – той нали е родопчанин, държи за Родопите, аз пък за Рила. Хайтов се ядоса не на шега, ама и аз не отстъпвам! По някое време Луканов ме извика навън и ме помоли да си тръгна…
– В навечерието сме на Коледа и Нова година. Започва и новият ски сезон. Какво ще пожелаете на жителите на Самоковска община, на скиорите?
– Нашето самоковско население е бойно, буен народ сме открай време. Пожелавам по традиция много здраве и дано младите да доживеят времето, когато в Боровец отново ще има големи състезания – европейски, световни, които да радват населението и да проличи, че Боровец е отново национален ски център. Ние имахме преди години щастието да го видим такъв. И нека се запомни – ако Самоков няма силни състезатели-скиори, и България няма да има стабилен национален отбор по ски!

Разговора води: Тодор Попов

Leave a Reply