Живот, Новини, Читателски

Заръката

Снимка: www.photo-forum.net

Една седмица преди да почине майка ми ме повика и ми каза:
– Слушай, нямам много време, затова искам да ти разкажа една история, която колкото е забавна, толкова е и тъжна.
И започна:
– Става въпрос за дядо ми по майчина линия. Казваше се Атанас Мирчов Соколов. Когато бил около 20-годишен, залюбил богато момиче на име Ката. Харесвал той много тази красива девойка, но нямал никакъв шанс, напълно бил уверен в това, защото щом се сетел за многодетното семейство, от което произхожда, тутакси угасвала всяка негова мечта.
Това, че било многодетно, не било беда, но че е много бедно, си е било голям проблем.
Все пак той по навик все си намирал причини да мине покрай Катини с надеждата да я зърне. Ката също забелязала красивия момък и стояла с часове на пенджеро да го види. Била една на майка и баща и по тази причина се ползвала от цялата обич на родителите си. Но баща й – бай Мирчо, бил строг и често повтарял на жена си: „Гледай да не я погалиш, да не стане миндер кокона, учи я да знае да преде, да тъче, всичко!…”
Но сега работата била по-друга. Майката веднага усетила, че нещо става с дъщеря й. Не може час по час да стои на пенджеро, що има да зяпа на улицата, се питала тя.
Скоро обаче истината излязла наяве. Направило й впечатление, че Атанас – кой-къде, той все покрай тях минава. Един ден оставила за малко работата си и зачакала. Не се наложило дълго да чака. Атанас се появил, спрял се под прозореца и погледнал нагоре да зърне Ката, но тя била вече там.
Щом я видял, Атанас започнал да й дава знак да излезе, но тя се гушела и той разбирал, че й е трудно.
Ясна е работата, казала си майката – стрина Тона. Знаела, че Атанас е бедно момче, но не казала нищо.
Не след дълго Ката намерила начин да излезе за малко в отсъствие на родителите си. Майката започнала да се тревожи да не стане някоя пакост, един ден се престрашила и казала на мъжа си:
– Да знаеш дека наша Ката бендисва оня Атанас, сиромашко е момчето, ама е добро…
Бай Мирчо свъсил вежди:
– Знам я я тая работа, ама ако я сака, пръво требе да ми стане син, а после зет. Така да й кажеш, това е моята последна дума!
Жената се сащисала: какво така – пръво син, па после зет, ама не успяла нищо да продума.
Щом намерила подходящо време, строила дъщеря си пред себе си и рекла:
– Слушай, Като, баща ти рече, ако Атанас те сака, требе пръво да му стане син, после зет!…
Ката се опулила и се хванала за главата – как ще му каже това и какво ще отвърне Атанас?
Бай Мирчо бил умен човек. Той страдал от факта, че Бог не го дарил със син, на когото да остави имота си, а и родът му да не изчезне. За голямо съжаление жена му повече не можела да ражда…
Ката едва изчакала Атанас да дойде и да му каже какво е заръчал баща й. Този път Атанас се хванал за главата – как така пръво да му стане син, а после зет!?
Прибрал се вкъщи, събрал близките си и разказал за заръката на бай Мирчо Соколов. Настъпило пълно мълчание. Тогава старата се обадила:
– Що е толко, що е станало, он, човеко, си нема син, затова иска да си има син. Нему му требе син да му продлъжи родо. Нема да е сефте – я, и други са си сменили името… Айде връви и назад не гледай!
Атанас се пременил с по-новите си дрехи и отишъл у Катини.
– Бай Мирчо-о-о – извикал той – може ли да влезна у вас?
Бай Мирчо излязъл, поканил вътре момчето и затворил вратата…
– Какво са си приказвали после, не знам – допълни майка ми.
Беше уморена, отнесе се нанякъде, след малко пак ме погледна:
– Докъде бях стигнала?
– До момента, когато бай Мирчо е поканил Атанас да влезе у тях.
– А, добре – отвърна майка ми.
Наскоро след това бай Мирчо вдигнал голяма сватба, записал официално Атанас на свое име и така той станал Атанас Мирчов Соколов. Майка ми явно не помнеше от коя фамилия е произхождал Атанас.
А после… После майка ми се задъхваше, аз я карах да си почине, но тя ми отговаряше:
– Чакай, не ме спирай, няма време. Сега иде ред на по-тъжната част… Атанас имал един син и три дъщери. Две от дъщерите омъжил в други села, а най-малката – Тонатка – майка ми, се задомила в Доспей махала, част от сегашното село Говедарци. Пристанала на баща ми Иван Милушев, син на дядо Георги, който имал три деца – Иван, Димитър и Велика. Синът на Атанас Мирчов си взел за невеста местно момиче.
И ако бай Мирчо, дядо ми, де, случил с добър зет, когото направил и син, то синът му Атанас не случил на добра снаха. Въпреки че дал добра зестра на дъщерите си, дядо Атанас оставил най-големия дял гори, ниви, ливади и пасища на сина си. Въпреки това снахата не била доволна от нищо.
Дядо Атанас починал. Останала баба Ката сама. Синът й бил претрупан от работа със стоката, с имота си. Нямал време за майка си. Снахата непрекъснато мърморела и хокала свекърва си за щяло и нещяло. Надявала се да умре, но старата била жилава и не поддавала. Тогава на снахата й дошло на ум как по-бърже да си отиде старата. Когато го нямало съпруга й, започнала да изнася възрастната жена навън. Вдигала й сукното нагоре и я слагала да седи на снега на голо. Не след дълго старата починала.
Не се минало обаче и половин година, снахата я заболяла здрава нога. Днеска така, утре така, не минава. Какви ли церове и мазила не онодели, но нямало спасение. Скоро след това и тя починала.
…Майка ми отново се унесе и аз знаех, че тя е там някъде, в миналото, сред своите близки, затова влиза спокойно в детския си диалект, характерен за това село. Сепна се и отново ме попита:
– Митко, тука ли си още?
– Тук съм, мамо, не ме ли виждаш?
– А бе, виждам те, ама мислех, че си отишъл някъде. Слушай тогава, има още…
Не ми беше нужно да търся молив и лист, имах отлична памет, сигурно се бях метнал на нея в това отношение.
Тя продължи разказа си:
– Баща ми, както и бащите на другите деца, бяха с години на фронта. Един ден си дойде, бях малка, не помнех всичко. Докара два жълти вола, даже той смяташе, че са червени, по-големи от колата. Беше ги купил на връщане за дома. Местните говеда бяха дребни и сиви и затова новите предизвикаха завист. Бяха му нужни да свличат огромните борове, които режеха на ръка, долу, на пътя, където по-лесно ги прекрояваха и извозваха до селото.
За огромното стадо кози пък беше необходима много храна, затова си имаше и воденица, тя беше на Юручката река.
Баща ми се върна болнав от фронта и повече си стоеше вкъщи. Караше ни нас, децата, да пасем козите.
Бях 12-годишна. Една вечер ме предупреди: „Стойке, утре ти ще ходиш с козите.” Беше ме много страх, ама нямаше накъде… На сутринта баща ми извика най-голямото куче – казваше се Гуджо /беше останало без опашка след бой с вълци/, и му рече: „Гуджо, видиш ли Стойка, да я пазиш да не я изедат вуците, от нея нема да мръдаш!” Кучето го гледаше право в очите, сякаш отлично го разбираше. И наистина, другите кучета непрекъснато обикаляха стадото, а Гуджо винаги беше до мене.
Някъде около десетина години след връщането му от фронта баща ми почина. Студовете и мръзненето по окопите си бяха казали думата…
Майка ми отново се унесе, но аз знаех някои факти и мислите ми непрекъснато се връщаха към тях.
Дядо ми Иван Милушев е роден на 1 януари 1876 г., две години преди Русия да ни освободи от турско робство. Умира на 12 март 1931 г. на 55-годишна възраст. По същото това време най-големият му син Никола е вече женен и за зла участ младата му булка Стойна пада по стълбите на втория кат и си счупва кръста. Остава прегърбена на две до края на живота си. Бездетна, тя крои планове кой да наследи големия имот на фамилията и решава да доведе брат си Арангел от село Маджаре на първо време като храненик, а по-късно с надеждата вуйчо ми да го осинови. Много добре е знаела, че малкият брат на Никола – Тодор, е имал най-голямо право на това. Въпреки всичко се налага, довежда брат си. Вуйчо ми го приема – вече момък за женене, но само като храненик, без да го осинови.
Всички, потънали в скръб заради смъртта на главата на семейството, са шокирани от предложението на снахата Стойна да ожени току-що доведения си брат Рангел. Тя бързала родът й да се увеличи и по този начин да обсеби всичко. Още не минали 40 дни от смъртта на дядо ми Иван, тя принудила вуйчо ми да вдигне сватба. Когато гръмва музиката, баба ми Тонатка припада. Внесли я вътре и започнали да я свестяват. Сватбата продължила.
По-късно тормозът и злобата принуждават баба ми да търси някакъв изход. Молела се един ден в малката църква на селото, когато някой я докоснал леко по рамото. Била монахинята Тодора – сякаш ангел господен. Тя обичала този храм и идвала от Самоков да се помоли за спасение на душата си.
Баба ми, която познавала и обичала тази свята жена, й обяснила неволите си. В същия ден сестра Тодора си заминала за Самоков, но на другия ден отново дошла. Намерила баба ми й и казала, че е получила разрешение от архиерейския наместник да я назначи за клисарица в Бельова черква, мястото било свободно. Баба ми забрала децата си, с какъвто са могли багаж да вземат, и дошли в Самоков.
Така започва новия живот на баба ми и на децата й. Животът й не е лек, но все пак е спасение.
Уви, в разстояние на четири години умират дъщеря й Василена, на 27 години, а две години по-късно и синът й Тодор, на 25 години. Дошъл от казармата в София да види жена си и 5-годишното си момиченце, а чакали всеки момент и второ. На другия ден се върнал пеша до Самоков. Някакъв шофьор го качил на камион – отгоре, на каросерията, но по-надолу по пътя той пада и умира. Официалното становище е, че върба го свлякла долу, а според неофициални разкази някой го е блъснал отгоре.
Жилав и як човек бил вуйчо ми Никола – близо година се крил в гората, само и само да не си даде имота в ТКЗС-то. Надживял всички с изключение на най-малката си сестра Добрина, не осиновил роднината на съпругата си въпреки големия тормоз. Тя също умряла преди него.
Две години след смъртта на баща си майка ми, 22-годишна, пристава на баща ми Никола, който още от 10-годишен е оставен от своя баща да чиракува при големия и уважаван майстор-обущар Васил Тошев. Чорбаджийката често говорела на мъжа си:
– Васе, гледай да не тормозиш момчето, знаеш дека досега не си имал такъв добър чирак…
Майсторът изчакал баща ми да завърши чиракуването и когато го произвел калфа, веднага го записал в Занаятчийското училище да продължи образованието си. През деня баща ми работел усърдно, вечер ходел на училище. Завършил с много добър успех.
На 28-годишна възраст се явил пред комисия от 12 известни майстори-обущари. Поставили му задача да направи нови обувки от мерата и кройката докрай. Произведен бил майстор и му дали майсторско свидетелство. Отделил се от стария майстор и с неговата благословия отворил дюкян. Назначил калфа и двама чираци. Семейството заживяло добре.
Старият майстор виждал, че баща ми има много клиенти, печели добре и един ден му рекъл:
– Кольо, бре, печелиш добре, купи една каща на децата, видиш дека бая самоковци си продават кащите на безценица и бегат у София. Ако не ти стигат парите, я ке ти додадем, па после ке ми ги върнеш…
Но баща ми не послушал добрия съвет на майстора.
Уви, буреносните години след 1939-а и непрекъснатата мобилизация съсипват бизнеса му и семейството изпада в несъстоятелност…
По едно време майка ми се сепна отново и пак попита:
– Митко, тука ли си, мамо?
– Тук съм, хайде стига, мамо, виж колко си изморена…
– Свършвам, само още малко…
И тя пак започна:
– Един ден баба ти Тонатка, която живееше у тетка ти Добрина, на улица „Аксакова”, сега „Отец Паисий”, решила да си отиде на село, да си види домата. Тя винаги си ходеше и се връщаше пеша от село. Отишла си тя у дома, синът й Никола бил на бачия /мандра/ горе в планината, където овчарите се сменяли и правели масло, сирене и друго… Снахата не й обърнала внимание. Качила се на горния кат, седнала на кьошката и дълго-дълго гледала към планината. След това си сварила малко скроб – варено бяло брашно с вода докато стане каша, хапнала и си легнала.
През нощта получила мозъчен удар, едната ръка и единият й крак останали парализирани, но не загубила съзнание. Чукала със здравата си ръка по стената, но… глас в пустиня.
Мина цяла седмица, притесних се силно и помолих баща ти да отидем с каруцата до Говедарци.
Когато се качихме горе, бях смазана от гледката. Срязах с една ножица дрехите отгоре до долу, изкъпах я, преоблякох я и с баща ти я пренесохме до колата. Закарахме я при сестра ми Добринка, където живееше. Една седмица след това почина…
Майка ми спря да говори и затвори очи, които заприличаха на малки езерца.
Знаех, че баба ми е родена на 7 февруари 1877 г. Руско-турската война е обявена само два месеца по-късно – през април. Баба ми е била бебе по време на най-решаващите боеве, които водели руснаците за нашето освобождение от турско робство. Почина на 20 април 1953 г. на 76 години.
След малко майка ми отвори очи /бях й избърсал сълзите/ и каза:
– Митко, довечера, ако те извикам, няма да ми се обаждаш, защото ще ме разполовиш, а искам да си умра леко и спокойно…
/Сред старите хора имаше поверие, че когато човек умира, не бива да му се говори, защото се прекъсва този процес и човек ще започне да се мъчи, което в този случай напълно се потвърди./
Кимнах с глава и я оставих. Тя веднага се унесе.
Вечерта, към 24 часа, както си лежах на кушетката близо до семейната им спалня, я чух да ме вика. Гледах в тавана, гледах най-хубавата стая, която бях дал на родителите си. След като построих новата си къща, бях казал на братята ми, които живееха на втория и третия етаж, че родителите ми ще останат при мен, защото майка ми често боледуваше.
Тя продължаваше да вика:
– Митко, Митко, бре, чуваш ли ме, виждам те, ела да ме целунеш за последно…
И пак, и пак…
Тогава не издържах. Станах и я целунах. И тъкмо рекох: „Мамо, нали каза…”, тя изгуби съзнание.
Една седмица след това почина. Беше на 7 март. Погребението стана на 8 март, на Простени Поклади.
Не изпълних заръката й.

Димитър Караиванов

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*