История, Новини, Образование, Статии, коментари, Читателски

Заслужилият учител Михал Николов и неговите деца

Снимка: www.detstvoto.net

Такова звание съществуваше по времето на социализма. То се даваше на учители, артисти, научни работници, които са имали по-особен принос към народа. Михал Николов такова звание не е получавал, защото по време на неговото учителстване не се даваше. Аз му присъждам това звание…
Той е роден в Самоков на 23 декември 1890 г. Гимназия е завършил в София в една паралелка с бъдещия цар – Борис ІІІ. Държал е изпит за учителска правоспособност.
В началното училище в Клисура е учителствал от 4 септември 1919 г. до 14 септември 1922 г. и от 15 септември 1924 г. до 14 септември 1947 г. – 26 години. Една учебна година е бил в Долни Окол. Там създава и семейство. Съпругата му Параскева е с основно образование. Тя е неотклонна негова спътничка в живота. През лятната ваканция са в Долни Окол и обработват нивите и ливадите. Само с учителската заплата са дали висше образование и на трите си деца.
Когато на 28 март 1961 г. организирах първото официално честване на кръгла годишнина от създаване на пасарелското начално училище, посетих стария учител в Самоков и му дадох покана за тържеството. Той беше трогнат от уважението. Тогава съпругата му ми каза, че разликата в образованието не им е пречила да живеят задружно и че никога той не й е натяквал, че е с по-ниско образование. Същевременно обаче тя сподели, че никога не е присъствала на неговите тържества и угощения с колегите и колежките и ме посъветва да си намеря другарка в живота с подходящо образование. Така и постъпих. Благодарен съм й…
Учителят Михал Николов квартируваше в Пасарел в къщата на дядо поп Велко, съседна на нашата. Николов на мен не ми е бил пряк учител, той беше класен ръководител и учител на децата, родени през 1936 г., а аз съм роден през 1935 г. Беше приятел с дядо ми и всякога за Гергьовден купуваше агне от нас и ни го плащаше според пазарните цени. /А в тия години търговците изкупуваха агнетата на цени, благоприятни за тях. Нещо като сега как става изкупуването на тютюна от частните търговци – на ниска цена./
Неговите ученици го характеризират като много строг, твърде взискателен, но и справедлив. Прилагал е и физическо наказание, като е почуквал калпазаните и неученолюбивите с кокалестите си дълги пръсти. Аз съм го запечатил в паметта си със следната портретна характеристика – средно висок, мургав, с обло лице и дълбоки и обичливи очи.
Бях ученик във второ отделение /сега клас/, учителката ми беше много нервна, избухлива и ни посбиваше за щяло и нещяло. Някое от децата й беше донесло пръчка – уж за показалка, но и за бой. Тази пръчка се оказа недоизгладена. Оставени й бяха чворчета. По време на урок аз бях нарушил правилата и тя ме удари по остриганата глава. Шурна кръв. Учителката се притесни, отведе ме в учителската стая, повика Михал Николов, промиха раничката със спирт и я запечатиха с памуче. Тогава чух и запомних, че Михал Николов посмя да й каже: „Надеждо /така се казваше моята учителка/, как можа да пукнеш главата на това добро детенце!…” През 1943 г. беше. Тогава Михал Николов не беше главен учител /с пълномощия на директор/; беше директор Йордан Попгеоргиев, който същевременно беше и кмет на селото и съпруг на моята учителка.
И сега, когато се ровя в учителските архиви, откривам, че Михал Николов ту е бил главен учител, ту не е бил. Причината за честото му сменяване и назначаване е, че той е бил безпартиен. Не може да твърдя, че е бил с леви убеждения, не става член на БКП, но се е старал да защитава правдата, а тя, правдата, е като мартенско време – ту я има, ту я няма.
Всяка събота след учебните часове Михал Николов яхваше велосипеда си и заминаваше при децата си в Самоков – на разстояние от 36 км. В понеделник отново беше на работното си място…
Имаше уважение към дядо ми. Бяха участвали в три последователни войни – от 1912 до 1918 г. Учителят е бил командир на взвод, после на рота. Най-често командвал обоза – хората, които превозват храната за войниците и за конете. Военното му звание бе поручик /старши лейтенант/.
Дядо е бил раняван в корема и имаше белег от куршума и на корема, и на гърба. От пенсия се беше отказал поради „наивен” патриотизъм…
Михал и Параскева имаха три деца – Георги, Лиляна и Кольо. Не зная кога са родени, но това е някъде около и след войните. Всички имат висше образование.
Най-големият беше учител по френски в самоковската гимназия. Преди това е бил учител в Шумен. Има син. В гимназията го наричахме Францето. Строг, взискателен. Играеше волейбол. Беше страшилище за пушачите. Не ги биеше, но им конфискуваше цигарите. Съсипвал си е нервите нахалост… През петдесетте години и аз учех в тази гимназия, а пушачите пафкаха фасовете в тоалетните. Като се кажеше: „Францето идва”, в тоалетните наставаше такава суматоха, каквато става при някое природно бедствие.
Най-страшният пазител на реда по време на писмените изпити при матура беше Георги Михайлов. Преписването не можеше да се осъществи. Но на моята матура по математика видях и друга черта от характера му. На чиновете, а те бяха изкарани в коридорите, седна да взима изпита си Йордан Орльов от Ярлово. Той беше с военна униформа и с нашивки на младши сержант. Францето го допусна да седне в близост до големите математици Никола Михайлов и Никола Лазаров – ярловци, сродници на Данчо. Те му дадоха решението на задачата и Данчо се дипломира. В по-късни години той беше главен счетоводител в пасарелската потребителна кооперация…
Аз учех немски. Само една учебна година ми се случи Францето да ръководи час по политинформация. По тази дисциплина не се пишеше оценка, часът беше определен да ни възпитава в комунизъм, но това не се получаваше. Единствената полза от този едноседмичен час беше, че се учехме да дискутираме и да спорим. Едва ли Георги Михайлов е бил партиен член, но не можеше да не изпълнява тогавашната политика. В часовете говореше, че ще настъпи равенство между селото и града. Аз, както и моите съученици, бяхме членове на ДСНМ /Димитровски съюз на народната младеж/ и понеже по тази политическа дисциплина не се пишеха оценки, влизах в спор с учителя и той уж на шега, уж на истина ме наричаше „пасарелски философ”. Аз не бях съгласен, че ще настъпи равенство между селото и града и поддържах схващането, че такова равенство няма никога да настъпи. Смятах, че да се вярва на такива идеи е утопия…
Дъщерята на учителя Николов – Лиляна, се случи да ми бъде класна и да ми преподава по история. Тя знаеше, че съм от Пасарел, но не се съобразяваше с това. Трудно пишеше шестици, беше строга и почти не се усмихваше. /А на брат й очите се усмихваха и когато ни наказваше./ Струва ми се, че тя беше от този тип хора, които на сватба не се смеят и на умряло не плачат. Когато в класа възникнеше комична ситуация, тя криеше лицето си, за да не забележим усмивката. Пишеше ми само четворки. Взе, та ме изпита един ден след Никулден. За първия учебен час не успях да дойда от Пасарел. Тя ми извини закъснението, но трябваше да се съобрази, че Никулден съм празнувал в Пасарел и че не съм си научил добре урока. Все пак – благодаря й – справих се. На матурата ми постави отличен. Към 1952-1953 г. тя беше омъжена.
Кольо /май-малкият/ работи като счетоводител във фабрика „Самоковска комуна”. С него се запознах, когато беше пенсионер и слизаше в Пасарел, за да хваща градски столичен автобус. Смятам, че неговата професия на счетоводител е била много по-доходна от тази на брат му и сестра му.
Заслугите на тези трима учители са безценни. А като тях са десетки и стотици други, учителствали в Самоков и околните села.

Никола Янев

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*