Култура, Новини, Статии, коментари, Читателски, Шарен свят

За имената

Размисли

За личните имена в България е писано много. За традициите в наименоването. За влиянията. За прабългарското и славянското начало в тях. За християнското, гръцко именно, влияние. За промяната в модните тенденции – гръцки през Възраждането, немски след Освобождението, руски след Втората световна война, англо-американски през последните двадесетина години.
Става дума обаче за фамилните имена. В познатия ни вид те се оформят именно през Възраждането по руски, сръбски, полски и т. н. модел. Бащиното и фамилното име винаги е било и е строго съгласувано по род с личното име. И отговаря на въпроса чий, чия? Т. е. по древния вариант – например Иван, син на Георги, син на Петър, става Иван Георгиев Петров. Или в други, понякога по-чести случаи, занятието на бащата, дядото или на носителя на личното име ставало фамилно – Ковачев, Дюлгеров, Овчаров и т. н. От Иван Ковача, Дюлгерина…
Или пък се образува от прозвище, прякор, който се предава от поколение на поколение. Като професор Говедаров, например.
Не съм сигурен дали е редно или не, но когато някой българин емигрира в чужбина, почти веднага си сменя по тамошния образец името. Или му го сменят. За тяхно удобство. Иван става Джон. Джон Атанасоф! – откривателя на компютъра. Музикантът от оркестър “София” Димитър става Джеймс Панкоф, Христо Явашев става Кристо и т. н.
Така запазват донякъде фамилното име. Но не съвсем. По-скоро се действа по тяхному. В англоезичните и други страни фамилните имена имат друго значение, образуват се по друг начин. И най-важното – не се съгласуват по род с личното име. Т. е. няма значение дали носителят е мъж или жена. Така е и в някои близки нам славянски страни – Сърбия, Украйна. Да не говорим за Армения, Грузия…
Т. е. Мария например ще стане Георгиева, ако баща й е Георги, и Петрова, ако дядо й е Петър. Защото другите имена се откриват чрез въпроса чия? Или, ако фамилното име произлиза от занаят или прякор, ще бъде Дюлгерова, Ковачева и т. н., а не Ковачев, Дюлгеров. Защото Ковачев е в мъжки род, а Мария – в женски. Получава се голямо недомислие.
Да, но и това в последно време става донякъде модерно. Недомислието се превръща в мода за някои. Нямам друго определение за това явление, освен като криворазбрана цивилизация, като национален нихилизъм или дори като обидна дискриминация. Най-често гордо приемана от самите носители на името.
Малко смешно. И недостойно. Обидно! Глупаво!
Сякаш не става дума за българки, а за кой знае какви. Помните ли Кеми Тодороф – певицата Камелия Тодорова? Наскоро четох за Мишел Бонеф. Някой да ме беше убил, нямаше да знам, че това лице е жена. Да ме прощават цитираните.
Или в по-ново време – Надежда Нейнски!!! И други, други… Които с криворазбрана гордост пишат фамилното си име по мъжки.
А разликата е само в една буква. Толкова ли е трудно?! Или невъзможно? Едва ли някъде би било нередно мъжът да се пише Иванов, а жената – Иванова. Но не би.
Заради националната си традиция, а и самочувствие, всеки народ променя по своему чуждите имена. Ако си спомним само името на вожда и учителя на българския народ, както го учехме, Георги Димитров, как го променяха другите. Французите го наричаха Жорж Димитроф, испаноезичните – Хорхе Димитроф, дори руснаците го пишеха Георгий Димитров с ударение на “и” и т. н. А ние все се чудим как да си изкълчим езика за някои чужди имена, само и само да звучат по-автентично. Та Ърскин, та Ърл и какви ли не…
И едва ли някой чужденец би се съгласил да му пишем фамилията по нашему. Например Едисон да стане Едисонов!
Но нали сме нихилисти! И, разбира се, не е редно…
Да не говорим за трудните за изговаряне китайски, корейски или, още повече – африкански имена.
Преди време туристи в Боровец, след като се запознахме и им казах името си, веднага го промениха на Кшищоф. По тяхному. Въпреки протестите ми до края на престоя им ме наричаха Кшищоф. Станах нещо като поляк…
Наскоро по телевизията говори една млада дама. Когато изписаха на екрана името й – Никол Георгиеф, помислих, че е грешка. Но не било. Така се казвала дамата. Ако само беше името, без образа и гласа, никога не бих разбрал, че е жена.
Нещо като хермафродит. Т. е. нито жена, нито мъж. Глупаво недомислие. Или дискриминация. Или криворазбрана европеизация. Или нещо друго.
Питам се, какво би било, ако беше прието, поради някаква си мода, да се пише фамилното име в женски род. Това за чужденците не би имало кой знае какво значение, но за нас би имало. Представяте ли си например Георги да има фамилното име Иванова? Всички биха го взели за гей. За човек с обратна сексуалност. Или за не знам какво…
Ама какво да кажа?
О, времена, о, нрави!

Христо Христов

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*