Новини, Туризъм, Читателски

Излет в Рила

Без да имаме представа за метрологичните условия, един неделен августовски ден заедно с моя син решихме да видим планината отблизо. С предварително подготвен маршрут тръгнахме от Самоков, хващайки автобуса за Боровец. Едва потеглили, се оказахме в компанията на интересен човек, който явно добре познаваше шофьора. Между тях се проведе  диалог, който ние с интерес изслушахме.
Дълги години нашенецът беше изкарал на работа в Америка. Сега бил в отпуск и дошъл тук не за друго, а да види планината, защото като нашата Рила нямало никъде по света… В момента живеел, по думите му, в Ню Йорк, Манхатън. Каза също, че рано тази сутрин бил изненадан от странната тишина в нашия град. „Какво става?”, попитал съпругата си. „Нищо! Това си е нормално, пък и днес е неделя”, отвърнала тя. В Ню Йорк било необходимо да се става рано за работа. А и доста превозни средства човек трябвало да смени, за да стигне навреме. Освен това в града имало постоянен шум от непрекъснатия поток коли…
С интерес чухме, че там имало заведения, в които всеки четвъртък раздавали безплатно алкохолни питиета: „Ако отидеш на ресторант в този ден, първата пълна чаша е безплатна.” За да се успее в бизнеса, било нужно първо да се даде нещо безвъзмездно, а не както е при нас – „Още от вратата – за парата…” „Ако все пак човек няма пари, дали може да обиколи няколко заведения и да пие само безплатното първо”, полюбопитствахме, включвайки се в разговора. Отговорът бе: „Не е така, защото трябва да си поръчате и второ. Целта е човек да се подхване и щом му се услади, много ясно е, че ще си поръча още…”
Неусетно, улисани в приказки, стигнахме в Боровец. Курортът ни посрещна с мъгливо и студено време. Взехме си билети за лифта. Изненадата ни бе голяма, когато заедно с нашия вече стар познат емигрант се оказахме в една кабина. Продължихме разговора си. Той сподели, че много самоковци са помогнали за построяването на този лифт. Видяхме отстрани доста изсъхнали смърчове. Дървояд, неизвестно откъде появил се, изяждаше безмилостно гората. „Не умеем да пазим природата”, обобщи човекът, работещ в Америка. „Така е”, съгласихме се единодушно  с моя син.
„Нашата Мусала е уникална! Никъде, в целия свят няма като Рила планина”, добави с въздишка спътникът ни. Попитахме го докъде ще ходи. „До Ястребец. После слизам пеша до Боровец, за да се разходя в гората и полека се връщам. А вие докъде?”, отговори и на свой ред запита събеседникът ни. „До върха. Но ще се върнем през Малка Мусала, Иречек, Сфинкса и Дено. Искаме да направим една, да се надяваме, незабравима обиколка на планината”, отвърнах…
На Ястребец времето не бе мъгливо, но небето ни посрещна намръщено, с облаци. Студен брулещ вятър с любопитство опипваше нашите все още топли вратове. Зъзнещи, се разделихме сърдечно със самоковския американец. Стигнахме безпрепятствено по лекия маршрут до хижа  „Мусала”. След кратка почивка поехме, уверени в силите си, нагоре към върха, който ни очакваше, затулен от тъмни облаци. Зад нас млад мъж с фотоапарат снимаше усилено красотата, разкриваща се пред любопитния му поглед. Виждайки това, настоях пред сина да извади нашия апарат, за да не изпуснем някоя от интересните гледки.
Като вървях най-отпред по пътеката, все гледах в краката си, защото по този каменист терен човек неусетно може да се спъне. Внезапно синът ме дръпна за ръката: „Погледни!” Точно пред мен очите ми внезапно се натъкнаха на любопитна дива коза. Излязла на нашата пътека, тя ни наблюдаваше озадачено. Безмълвният й взор сякаш ни питаше какво  търсим тук, в каменистия й дом… „Снимай, синко! Снимай! Ще изпуснем срещата”, продумах развълнувано. Козата обаче се подплаши, измъкна се от пътеката и хукна към близкото езеро. Синът ми все пак упорито я последва и успя да направи няколко наистина уникални снимки, с които запечата тази неочакваната среща в планината.
Застанах на пътеката, за да го изчакам. През това време младият мъж с модерния фотоапарат, който снимаше след нас, стигна до мен. След задължителния за планината поздрав го запитах дали случайно не е видял козата. „Видях я! Но беше далеч и не успях да я заснема”, отвърна човекът, леко огорчен.
Тръгнахме полека нагоре, по пътеката, заедно с непознатия фотограф. В приказките успяхме и да се запознаем. Научих, че се казва Боян и че тези дни бил на почивка в Боровец заедно със семейството си. Сам тръгнал за Мусала, защото децата му били още малки.
Настигнахме най-после сина ми и спряхме любопитни да видим снимките на дивата коза. „Добри са”, оцени ги Боян. Разбрахме се с него да си разменим снимки по електронната поща. После, отново унесени в разговор, стигнахме заслона при Леденото езеро.
След задължителните снимки продължихме напред по трудния за изкачване маршрут, хващайки се за стоманеното въже. То приятелски успя да ни помогне точно до върха. Нашият нов приятел Боян ни последва, като правеше снимки на планината, която най-после, точно в този момент, бе решила да ни се усмихне. Студеният вятър с успех прогони смръщените облаци. Блесна, засмяно, слънцето и посгря измръзналите ръце, които стискаха ремъците на раниците.
Връх Мусала! Направихме снимки за спомен и се разделихме с новия ни познат. Преди да продължим по замисления от нас маршрут, видяхме група чужденци да носят националния флаг на държавата си. Подредени в индианска нишка, те поеха надолу по каменистата пътека, към хижа „Грънчар”. Синът ми запечата уникалната колона с фотоапарата си.
Отпочинали, започнахме да слизаме по трудния маршрут към Малка Мусала. От високото пред нас, долу в долината, видяхме Маричините езера, които със сините си очи просто ни канеха за нови снимки. Запечатахме и мига, в който изморените ни вече крака успешно стъпиха на връх Иречек.
След краткия, но хубав обяд, едва тръгнали, ето ти находка – печурки! Гледахме ги и не вярвахме на очите си! На такава висока надморска височина пред нас „цъфнали” печурки! Естествено, снимахме ги, за доказателство.
Изведнъж долу вдясно видяхме красивото езеро, наречено Темното, навярно защото е доста дълбоко. Двама бракониери бяха пуснали въдици, опитвайки се да излъжат красивата балканска пъстърва, която живее в някои рилски езера. Всеки знае, че риболовът в парк „Рила” е забранен. Но и всеки знае, че изкушението все пак е голямо. Някакви индивиди, преборили страха си, използваха въдиците, за да изпитат риболовната тръпка. Или ще бъдат заловени като бракониери, или пъстървата ще пипне стръвта! Необичайна дилема – бракониер и риба като плячка…
Пред нас цъфтяха невиждани цветя и билки, които така ухаеха!… Редки минерали, разхвърляни навсякъде, спираха погледа ни. Сякаш бяха истински диаманти със заслепяващ блясък. Слънцето очаровано ги наблюдаваше отвисоко с усмивка.
Стигнахме до скалата, наречена Сфинкса. Навсякъде около нея имаше многобройни барбонки от козите, търсили завет от студения неуморен вятър. Снимка за спомен направихме и тук, а после и на връх Дено.
Накрая пристигнахме при Жълтите езера. От високото съвсем ясно се открояваха те пред нас, показвайки още веднъж защо Рила е достойна за първенец на Балканите.
Доволни от необикновените приключения, тръгнахме по пътеката към хижа „Мусала”. Успешно хванахме лифта за Боровец. Натрупаните впечатления от прекрасните природни картини, от срещите с хора, животни и растения, оставиха траен отпечатък в душите ни…

Из подготвената за печат книга „Стъпки във времето и пространството” на Васил Софин

Leave a Reply