Новини, Статии, коментари

Изповед с признание и болка…

Започнах работа през пролетта на 1954 г. като бригадир по залесяването в Говедарския горско-технически участък при Самоковското горско стопанство. Тук работих до есента на 1955 г.
Лесокултурните мероприятия, като например залесяването, ми се удаваха и ме заинтригуваха. Тогавашното ръководство, в което бяха покойните сега инженери-лесовъди Цветан Спасов и Георги Стоев, реши да ме изпрати да завърша горско училище в Гара Бов през 1956 г. Там се представих много добре. Завърших с отличен. От училището изпратиха благодарствено писмо до директора на горското стопанство в Самоков инж. Георги Стоев.
През 1957 г. бях назначен за горски надзирател в Шипочан. Престоят ми там мина добре. Изпълнявах безусловно всички поставени задачи от ръководството на участъка и стопанството.
В 1959 г. бях преместен на проверяващия горски пункт в Бели Искър. Там също се представих добре и затова през 1962 г. ме назначиха да ръководя горските разсадници в Говедарския участък – „Буката”, „Гърковица”, „Овнарско”. По-късно направих нови разсадници над хижа „Мечит” и втората Прека река с цел да се повдигне горната граница на гората.
Пробни площи имаха и наблюдения провеждаха министърът на горите по онова време Мако Даков и професори от Академията на науките: Илия Радков, Васил Сарафимов, Иван Дакев, Димитров, Александров и много още учени, включително Илия Джоргов от Говедарци.
Със заповед № 49 от 2 март 1966 г. бях повишен от трета в първа степен старши горски надзирател.
Разсадниците „Разсадника”, „Лаго” към Горско стопанство – Самоков бяха образцови и се ръководеха от инженер-лесовъда Любка Валявичарска. Тези разсадници снабдяваха много горски стопанства предимно с посадъчни фиданки от широколистни видове, а разсадниците в Говедарци – „Буката” и „Гърковица”, пък снабдяваха стопанствата главно с иглолистни фиданки.
Работата в горското стопанство е едновременно призвание и признание. Грижиш се за създаването, отглеждането, стопанисването и контрола по опазване на гората и природата, които изпълняват много важни функции, свързани с живота на човека. Гората е била закрилник на хората, а и на дивите животни. В нашата гора са намерили местообитание ред пернати и космати диви животни, включително хищници – лисици, вълци, мечки, лешояди и много други.
Гората за всички хора е била и ще бъде, както се казва, като белите дробове за човека. Ето защо сме длъжни да я пазим.
Служител на горското стопанство бях до 12 февруари 1971 г. Активно участвах и в обществения живот на Говедарци. По онова време действаха други правила и практики. Избраха ме за председател на потребителната кооперация „Рила” в Говедарци въпреки моето несъгласие. Директорът на горското стопанство тогава казваше на ръководителите на Самоков и района: „Моите служители са добри и са като дялан камък, където ги сложиш – там пасват…”
Техник-лесовъдът Иван Мазганов бе назначен за директор на комплекса „Мальовица”, а Спас Ил. Манчев – за председател на Общинския съвет в Говедарци.
Моята работа като председател бе добре оценена. През 1977-1978 г. кооперацията бе обявена за първенец в системата на ОКС /Окръжния кооперативен съюз/ и по време на Окръжния преглед бе посетена от ръководствата на всички кооперации в окръга.
През 1980 г. отново се върнах на работа като горски служител в Горско-техническия участък в Говедарци. Там се и пенсионирах през 1991 г. Сега имам навършени 80 години.
Положеният дългогодишен труд в областта на горското стопанство бе признат и оценен. На всички нас – пенсионерите, работили по онова време в сферата на горското стопанство, ни раздадоха сега дърва за огрев съгласно чл. 193, ал. 4 от Закона за горите.
От името и на колегите искам да благодаря на министъра на селското стопанство и горите проф. Греков, на директора на държавното горско стопанство в Самоков инж. Вл. Малинов, на неговия заместник инж. Тони Благоева, на лесовъда инж. Васил Атанасов и на всички колеги в Самоков за оказаното признание, внимание и помощ.
За жалост след 1989 г. се промени изцяло начинът на работа в горските стопанства в страната.
Няма нищо лошо в това, че се върнаха горите на техните собственици, защото частните гори в България са 16 %, държавните – 34 %, а останалите 50 % са общински. Лошото е в това, че вместо да се подобри начинът на работа в горите, той се влоши. Първо, защото на собствениците не се върнаха горите в реалните им граници, а се комасираха и те всъщност получиха други площи. Второ, не се спазва турноса за сеч – да не се сече под 90 години самата гора. Трето, не се извършва качествен контрол по време на сечта, не се почистват сечищата. Оставят се маркирани дървета, режат се немаркирани дървета, след извършване на сечта не се подготвят площите в отделите за залесяване.
Така ли са правели нашите деди и предци? Ако беше така, нямаше сега да има какво да сечем ние, техните наследници…
Иска ми се да напомня думите от песента: „Драго ми е, мило ми е в златна Добруджа да ида, през буйни жита да мина…”
Заради огромната нужда от задоволяване на столицата с питейна вода започва около 1950 г. построяването на яз. „Искър” /най-големият на Балканския полуостров/. Голяма чест и отговорност се падна тогава на Самоковското горско стопанство – да залеси и укрепи района около язовира с най-различни подходящи, според изложението, широколистни и иглолистни фиданки. Правеха се укрепителни съоръжения, брегови плетчета, баражи с оглед да се спре ерозирането около цялата чашка на язовира. Работата бе отчетена като отлично свършена. Оценка и признание за Самоковското горско стопанство бе удостояването на тогавашния му директор, покойния сега инж. Георги Стоев, със званието „Герой на социалистическия труд” – една от най-големите държавни награди. Той беше и единственият лесовъд, удостоен с това звание.
Преди няколко години се откри паметна плоча край пътя Самоков – София, при отклонението за Горни Окол. Тогава се каза, че вследствие на направеното над 1000 години няма да има затлачване на язовира от ерозия.
На времето годишно само в Говедарския технически участък се събираха 7-8 хил. куб. м иглолистни сухи и паднали дървета. Мисля, че е редно да се издават позволителни за сеч за снабдяването на населението с дърва за огрев през цялата година предвид на това, че районът е иглолистен. Не е редно да се прекопават входните и изходните пътища в горите. В Закона за горите е казано точно как да се пази гората от незаконно посегателство.
През онова далечно вече време, под мъдрото ръководство на тогавашния министър на горите лесовъда Мако Даков, се залесиха и създадоха 230 км полезащитни пояси с голяма широта на места. В тези горски масиви намериха местообитаване много животни. Защо обаче после се намериха хора да ги опустошат с изсичане?! Не можеше ли да се извърши замяна на съответните места? Нека сега вилнеят ветровете и повалят житата…
Иска ми се да помоля и да заръчам всички колективи на горските стопанства в страната отново да поемат работата в свои ръце и да извършват всички лесовъдски мероприятия съгласно лесоустройствените планове, които се изготвяха през миналите години.
Надявам се, докато съм жив, да видя, че се подобрява работата в българската гора.

С уважение:
Арангел Г. Крушарски
бивш старши горски надзирател – Говедарци

Leave a Reply