Баскетбол, Живот, Култура, Новини, Спорт, Статии, коментари

Инж. Петър Георгиев: “Най-големият успех е, че хиляди деца спортуват, но трябва и обществена подкрепа”

Президентът на БК „Рилски спортист” инж. Петър Георгиев пред „Приятел”: “Най-големият успех е, че хиляди деца спортуват, но трябва и обществена подкрепа”

Самоковската публика е една от най-компетентните в България;

Ние правим нещо на ниво България, на ниво Балкани, дай Боже, след някоя и друга година, и на ниво Европа;

Много пъти ми е идвало да сложа кръст на всичко това, но съм сигурен, че тогава ще съм като болен;

Безразличието убива всичко, трябва да променим манталитета си;

Преди няколко месеца ми попадна стар брой на „Приятел” – от началото на 90-те години, в който се съобщаваше за основаването на баскетболен клуб „Рилски спортист”. Прииска ми се да разбера повече за пътя, който е извървял клуба през изминалите малко над 20 години, още повече, че през последното десетилетие баскетболът се превърна в един от най-успешните спортове в Самоков. Искрено – с вълнение, но и с болка, президентът на клуба инж. Петър Георгиев отговори на въпросите.

– Г-н Георгиев, откога датира вашият интерес към баскетбола?
– Интересувам се от баскетбол от началото на 60-те години на миналия век – не пропусках мач на асфалтовата площадка зад Халите, по-възрастните си я спомнят – това бе единственото място, където можеше да се практикува този спорт. По едно време се сложиха и лампи и можеше да се играе и на електрическо осветление. Тогава съм бил в четвърти-пети клас. На това игрище, без значение от това дали вали дъжд, сняг или грее силно слънце, играехме всички – и подрастващите, и мъжете, и жените. Преди мач чистехме игрището с метли, за да може да се играе на него…
Двайсет години съм играл баскетбол за Самоков. Играл съм и за МЕИ-то /сега Техническия университет/ в София през петте ми години като студент. Спомням си, че тогава с „Рилски спортист” влязохме в „Б” група и пътувах два пъти седмично на мои разноски, за да тренирам с клуба вечерта и после се връщах, защото на другия ден бях на лекции. Тогава се играеха два мача в събота и неделя и ние пътувахме из цяла България – Плевен, Видин, Разград, Силистра, Шумен…
Ако от дете не съм бил толкова запален по баскетбола, сигурно и сега нямаше да отделям толкова сили, време и средства за този спорт.
Баскетболът е страхотна игра за интелигентни хора, тя ни учи на много неща – колективизъм, бързина, бързо мислене… На игрището са десет човека – пет от единия и пет от другия отбор, а ти трябва да вземеш решение за секунди на кого да подадеш или накъде да тръгнеш, като същевременно трябва да разгадаеш какво си мислят останалите девет души… Няма друга игра като баскетбола!
– Как се решихте преди вече 20 години да основете баскетболен клуб „Рилски спортист”? Какви бяха тогава условията за практикуването на този спорт? Какви бяха амбициите ви, какво искахте да постигнете?
– Събрахме се петима ентусиасти, които играехме до 1978 г., когато отборът изпадна от „Б” група, и решихме да възстановим традициите на баскетбола в Самоков, защото през тези 15 години от – 1978-а до 1993-а, в Самоков не се говореше за баскетбол. Нямаше баскетболни топки, нямаше кошове, а на пръсти се брояха хората, които знаеха какво е баскетбол. Започнахме постепенно да запалваме децата за тази игра, да търсим треньори, да търсим място, където да се води тренировъчен процес. През годините започнахме да учим и родителите на тези деца какво е баскетбол и как трябва да се държи публиката. Сега нашата публика е една от най-квалитетните, най-компетентните и най-толерантните в областта на баскетбола в България. Не знаете какво се случва в Хасково, Русе, Монтана… Всичките неприятности пък тръгнаха от „Левски”. Вкараха футболната си агитка в залите за баскетбол. Тези хора не знаят как се играе баскетбол, не знаят как е завършил мачът…
Един от първите треньори в клуба беше Кирил Семов.
Никога няма да забравя, когато с първия ни детски отбор отидохме на мач в София с пет различни потника и ни биха с 90 точки. След 4-5 месеца, когато децата бяха потренирали заедно, пак играхме със същия отбор и ние излязохме победители. Тогава вече имахме и екипи…
Началото бе много трудно, но действахме стъпка по стъпка. Хиляди деца са минали през нашия клуб – всяка година има по 200-250, които тренират в различните възрастови групи. Както се казва, апетитът идва с яденето. Направихме мъжки и женски отбор, за да може децата, които завършват училище, да има къде да се реализират.
За съжаление, нямаме висше учебно заведение, което пречи не само на баскетбола, а и като цяло на града. Самоков има страхотни природни дадености, а е близо и до София, не случайно хората са избрали навремето първият Американски колеж да бъде основан тук. Ние допуснахме тоя колеж да отиде в Благоевград и виждаме как се развива Благоевград и как – Самоков…
– Как прие обществеността инициативата ви да създадете отбора?
– Аз съм разочарован от самоковската общественост, ако въобще може така да се нарече, във всяка сфера. Направихме експеримент да основем сдружение и да участваме в местните избори преди три години с цел нещо в града ни да се промени към по-добро, като се абстрахирахме от всякакви финансови облаги. Поехме ангажимента след всяка общинска сесия да докладваме на т. нар. общественост какво става в Общинския съвет. Така и направихме – 3-4-5 месеца чинно си наемахме салона на читалището. Какво се оказа обаче накрая – събирахме се пет души общински съветници и пет души от обществеността…
Същата история бе и с баскетбола. В началото бе много трудно, но постепенно се запалваха децата по играта, родителите им започнаха да разбират какво е баскетбол и че не случайно се играе по цял свят, а в Щатите е религия.
Виждате напоследък какво правим: докарваме тук най-добрите отбори от Балканите с име в баскетбола – от Сърбия, Черна гора, Македония, Гърция, Косово, а се оказва, че не може да се напълни една зала от 2000 души. А в миналото, когато аз играех, 2000 души се събираха на асфалтовата площадка зад Халите. Тогава имаше един треньор, който отговаряше за всички. Сега имаме 7-8 треньори, деца… Ако всички деца дойдат с родителите си – това са 800 души на всеки мач. Не знам къде ходят тези хора навънка в студа, а не дойдат вътре в залата на топло, да се вълнуват от нещо… Два-три лева е билетът за вход, сигурно едно кафе струва толкова…
Затова се ядосвам, като се казва самоковска общественост, защото тя вече за нищо не става – нито за култура, нито за спорт, нито за политика. Всеки се е свил в черупката си…
– В този ред на негативни констатации, мислили ли сте си през тези 20 години да се откажете от баскетбола?
– Много пъти ми е идвало! Страшно е да се опитваш да правиш нещо и да виждаш, че нямаш не само финансова, но, още по-важно – морална подкрепа, не усещаш, че някой стои зад теб така, както е в други градове и общини. Ръководството на общината трябва да осъзнае, че ние правим нещо за тоя град и не го правим, за да се облагодетелстваме. Това го знаят всички и според мен половината град се чуди дали съм луд да давам пари. Хората си казват: „А бе, тоя нещо печели от баскетбола, ама не можем да разберем от какво точно…” А всички места, откъдето могат да се изкарват пари, са запълнени. Има фирми, които са абонирани да печелят от Общината…
Много пъти ми е идвало да сложа кръст на всичко това. От цялата работа ще спечеля финансово, тъй като разходите ми ще намалеят драстично, но съм сигурен, че морално ще съм като болен.
– Кога ви бе по-трудно – в началото или сега, през последните години?
– Разходите при децата не са чак толкова големи и по-лесно се закърпват дупките. Създаването на мъжки и женски отбори вече изисква сериозна финансова издръжка. Вие виждате, че аз съм работодател на американци в Самоков, само това говори достатъчно. В България ни гледат като извънземен клуб, защото сме направили нещо голямо. Покрай Балканската лига ни знаят вече по целия Балкански полуостров и всички ни свалят шапка за това, което правим. Това са ми го казвали нееднократно колегите от балканските федерации. Та като цяло в последните години е по-трудно, защото ми нараснаха и ангажиментите.
– Привържениците на този атрактивен спорт желаят отборът да играе красиво и да побеждава. Какво обаче остава невидимо за хората, преди играчите да излязат на паркета?
– Понеже и аз съм един от привържениците ще кажа, че никога един обикновен зрител не може да разбере какви страхотни усилия трябва да се положат, за да има отбор на добро ниво, дори и в България. А ние през последните няколко години сме неизменно сред първите шест отбора в страната, което според мен не е малко. Имаме медали от първенството, от Купата, от Балканската лига. За да се получи всичко това обаче първо трябва да намериш добри треньори и да ги осигуриш – да имат добро заплащане, да има къде да спят, какво да ядат…
Отиваме към втория етап – намирането на добри състезатели. Въпреки че клубът развива школата си отдавна, така и не може от школата да излязат такива състезатели, с които да кажем, че ще сме на същото баскетболно ниво. Това се усеща повсеместно и навсякъде – вижда се и при италианци, испанци, да не говорим за руснаците и украинците, които плащат умопомрачителни суми за нови попълнения… Кой би си представил преди 15-20 години, че треньор на Русия ще бъде американец!? Баскетболът е вече интернационален спорт и не може без американци – друг е атлетизмът, друга е структурата на тия хора, а и самата игра е по-атрактивна за публиката.
Аз ще съм най-щастливият човек, ако можем със самоковски момчета да постигнем подобни резултати, както досега. Но, мисля си, че просто това не е възможно.
Организацията на всеки двубой е свързана също със сериозен финансов харч. Организирането на един мач ни струва минимум 1000 лв., а ние не можем да ги покрием от билетите за вход… Секретарски апарат, съдии, полиция – всичко се плаща… Не дай Боже, някой състезател да се контузи – следват доктори, застраховки… Много е трудна издръжката на клуба, една трета от времето ми е ангажирано с баскетбол, а аз съм доста зает човек. Най-важното обаче е да осигуря прилични условия на всички, участващи в баскетболния процес в Самоков.
Затова ми е болно, че няма по-масово участие на мои колеги от града. Ако някой се е нагърбил с баскетбола, друг с футбола, трети със ските, четвърти с друг спорт – о кей, но като гледам състоянието на другите спортове в общината, виждам, че нещата никак не са добре…
– Кое смятате за най-голям успех на самоковския баскетбол през изминалите години?
– Най-големият успех за мен е, че хиляди деца са се научили какво е това баскетбол, променили са си мисленето и виждането за спорта и за живота и виждат, че е по-добре да спортуват, отколкото да обикалят по заведенията, да пушат и да взимат наркотици. Деца, които не познавам и на които не знам имената, ми казват в залата „Добър ден, господине”, а други хора, с които се познаваме от 50 години, ме подминават на улицата… През тази година станахме републикански шампиони с децата до 12 г. Нямате представа какво щастие е да видиш десетина малчугани да тичат и да се радват чистосърдечно… Това е най-ценното за мен!
От чисто спортна гледна точка най-големият успех е спечелването на първата купа от Балканската лига. Смятам, че това е най-големия успех за самоковския баскетбол за всички времена.
– Кои хора са ви помагали през периода на съществуването на тима?
– Чисто организационно ми помага най-много Борислав Чилингиров. Като че ли от хората, с които основахме клуба в началото на 90-те години, останахме само ние двамата, които да се борим и да оправяме всичко. Той е секретар на клуба. И други помагат, но не в такава степен, каквато би трябвало.
Пак се връщам на обществеността – по-различни са хората тук и не знам как може да се промени това нещо. Нищо добро не очаква града, ако не се променим. Безразлични сме към безчинствата по улиците, към незаконната сеч на горите, към кражбите, към нанасянето на вреди и щети на всяко добро нещо, което е направено…
Безразличието е обзело всички ни. Всеки чака някой друг да свърши работата. Един казва: „А бе, това е работа на полицията”, друг: „Това е работа на прокуратурата”, трети: „Това е работа на кмета”… А всъщност всички сме в този кюп, в тая манджа, и ако всички си подадем ръка, съм сигурен, че за един месец градът би имал съвсем друг облик. За съжаление, безразличието убива всичко…
– Какви са целите на двете направления – мъже и жени, през настоящия юбилеен сезон?
– Никога не съм поставял максимални цели. Направих тимовете, за да има къде да играят юношите. Вече зависи от самите тях дали имат желание да се развиват – ние сме създали чудесни условия, за да могат да тренират и да играят приличен баскетбол. Ще съм щастлив, ако мъжете и жените се класират в тройката на България. Може да се направи нещо повече, но затова са необходими повече средства и разбиране от повече хора.
През последните няколко години има поне морално по-друго отношение на ръководството на Общината към баскетбола. Това ми дава надежда, че нещата ще се променят в положителна насока. Не виждам спорт, който да е на по-добро ниво от баскетбола в Самоков. Но това не ме задоволява, ние правим нещо на ниво България, на ниво Балкани, дай Боже, след някоя и друга година, и на ниво Европа…
– Прави впечатление, че давате път на млади специалисти да натрупат опит в тима. А мнозина ваши колеги се спират единствено на доказани имена…
– Реших и това да направя от една година. Взехме две млади момчета, на които даваме шанс да се развият. Бъдещето е пред тях и от тях зависи дали ще станат добри треньори. Условията са налице.
Ядосвам се обаче на по-възрастните треньори, които трябва да контролират по-младите, да им подадат ръка. Баскетболът е колективна игра и ако самите треньори не са колектив, нищо добро не ни очаква. Винаги им го казвам – те също трябва да са колектив, те също трябва да милеят за тоя клуб, от който си изкарват прехраната с години. Виждате какво е положението навсякъде в държавата, не са толкова много местата в страната, в които ще имат подобни условия да си упражняват професията.
Повечето треньори си казват: „А бе, тук съм за малко, нали на втория неуспех сменят треньора…” Аз не съм такъв човек, давам по-дългосрочен шанс на всички треньори да работят и да докажат уменията си, да направят някой играч от Самоков. Всеки може да е добър треньор, като се дадат един куп пари и се съберат петима играчи от НБА. Тогава и аз мога да съм треньор и да седя на пейката.
За толкова години престой в Самоков не се намери треньор, който да направи един играч от Самоков и да каже „Това момче или това момиче аз го направих играч, аз го вкарах в националния отбор”. Това нещо го няма при нас и ми е много болно.
– Напускането на високия 220 см Йън Чайлс ли предреши лошата серия на самоковци преди победата в Плевен срещу „Спартак”? Ще успее ли новият център Жарко Ракочевич да се впише бързо в колектива?
– Да се надяваме. Гледам съм точно 5-минутни откъси на компютъра от негови мачове. Надявам се, че той е страхотен професионалист, все пак е играл в „Партизан”, „Валенсия” и други известни отбори. Играч с по-впечатляваща визитка не сме имали в нашия отбор. Но едно е да гледаш пет минути, а друго е да се адаптираш към треньора, към отбора, към храната, много са факторите. Но най-важно е желанието на дадения човек.
Това е свързано и с по-предните въпроси – трябва да му осигуриш на този човек всичко, за да се чувства по-добре, отколкото вкъщи. Тогава може да искаш от него да е най-добрият на игрището.
Последните две загуби за Балканската лига в Черна гора бяха нещастни. Бях решил да не давам повече пари през годината за нови играчи, но видях, че момчетата се раздаваха и не бяха безучастни към това, което се случва на игрището, просто не можехме да спечелим борбите в подкошието – по 2-3 пъти домакините овладяваха топката в атака и ни вкарваха кошове. Личеше си, че нямаме висок човек под коша, особено като излезе за натрупани нарушения Тони Гуджино. Това е причината да взема Жарко Ракочевич.
– Вие сте и председател на Борда на Националната баскетболна лига. Можете ли да кажете от тази си позиция какви, според вас, са проблемите на родния баскетбол и могат ли те да бъдат преодолени?
– С това назначение, защото бях единодушно избран от колегите, ми сложиха допълнителна раница на гърба, защото трябва да се занимавам с всички проблеми в лигата при мъжете и жените. Ето, утре /б. р. в четвъртък, разговорът се състоя в сряда/ има извънредно заседание на женските клубове. В лигата участват 6 клуба, но все нещо им е криво, страшна работа е, при мъжете е същото.
В началото на сезона направихме така, че съдиите да се определят с жребий, за да няма съмнения за задкулисни игри. След това направихме един жесток дисциплинарен правилник, според който всяко нарушение се заплаща и всеки си носи последствията от действията си. Сега ми звънят постоянно да се оправдават, но има документи, които казват кой прав и кой крив. Когато дадат техническо нарушение на Росен Барчовски например, чинно си плащам и аз. Документите и законите не са за едни и за други, те са еднакви за всички.
Основната причина да се захвана с тази работа бе докарването на футболните фенове в баскетболните зали от Тити Папазов. Те не разбират нищо от баскетбол, докарани са от стадиона, за да хвърлят бомби и да палят факли в залите… Знаете какво беше на финала с „Лукойл Академик” в нашата зала. Левскарите съсипаха и нашата зала, и все още не са си платили щети за 7000-8000 лв.!
Преди това, по време на нашия плейоф с тях в София, бутилка прелетя наблизо и вместо мен, уцели Георги Младенов. Подобни безчинства сега се санкционират жестоко. Тити Папазов докара отново футболните фенове за мача с „Партизан” от Адриатическата лига и видяхте какво стана. Занимавам се под една или друга форма с баскетбол от 50 години, но такова чудо в България не бях виждал!…
Преди имаше платен човек на тази длъжност, но щом съм се хванал на хорото – ще го играя. Не съм човек, който зарязва каруцата в калта и бяга.
Навремето, когато аз играех баскетбол, училищното първенство на Самоков бе по-силно от сегашното областно първенство. Във всяко училище имаше отбори. Аз играех за „Кирил и Методий” и хората ме помнят оттогава. Мачовете с отбори на други училища, без значение дали това бяха „Самоковска комуна” /б. а. сега „Митрополит Авксентий Велешки”/, „Отец Паисий” и т. н., се превръщаха в истински празници, идваха целите училища. Накрая на годината се правеше фестивал, както сега е републиканското първенство. За съжаление, долният край на пирамидата не е такъв, какъвто беше едно време, когато баскетболисти се избираха от по-голям брой подрастващи.
Още нещо – българите не сме високи хора, не сме като черногорците, където във всеки отбор има високи играчи, по 210-214 см. Ние имаме един Николай Върбанов и това е. За съжаление, такива са природните дадености.
Друг основен проблем, за който съм сигнализирал много пъти е, че не се хвърлят пари при подрастващите. Спонсорите дават пари, за да има отбор в НБЛ например. А какво става надолу – дали има деца, кадети, юноши, девойки и т. н. – това никой не го гледа и не ги стимулира тези младежки състави по някакъв начин. За да ги стимулират обаче трябва да имат пари, а пари във федерацията няма.
Всяка община, според мен, трябва да си постави за цел това. Ако аз съм някакъв фактор, ще седна да видя кой клуб какви успехи има, колко деца тренират в него, колко е популярен този спорт в града, какво би допринесъл за Самоков и т. н. Накрая ще видя, че от водените на хартия 30 клуба, говоря примерно, ще останат 10 клуба, върху които трябва да насоча вниманието си и по някакъв начин да помогна на тия приоритетни спортове, които биха допринесли и за добрия имидж на града, и за които, разбира се, имаме условия да ги практикуваме, за да защитават и изграждат престижа на Самоков.
Сега за спорт в общината се дават около 100 хил. лв., ще си поставя за цел следващата година да станат 200 хил. лв. Ето, в Монтана Общината издържа волейболен отбор в „А” група, женски баскетболен отбор в НБЛ и футболен отбор в „А” група – все колективни спортове, а сигурно имат и други популярни спортове, за които не знам. На много места още общините имат основна роля – в Ботевград, Ямбол, Бургас, Сливен, Варна… Не може един „луд” да дава пари и да му се подиграват хора, които са на ръководни позиции в Общината за две-три години! Тогава човек се запитва защо прави всичко това!?
Ами да ми подадат малкия пръст, няма да им изям ръката… Много неща могат да се направят в нашия град, ако си обединим усилията и се запитаме как можем да помогнем на другите.

Интервюто взе: Делян Василев

1 Comment

  1. miTkaTa

    Тоя мистър биин няма ли да купи още един апартамент на любовницата си И. -сервитьорка в кокошкова къща?

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*