История, Култура, Кухня, Новини, Читателски

Как детството се върна след… 31 години

Снимка: архив

Когато бях дете и животът беше прост и ясен, прекарвах всяко лято на село, при баба и дядо. Малко китно селце от около 300 къщи, схлупено между два горски масива в Лудогорието. Нямаше къщурка без оправна бабка и градинка, с по някоя козица и овчици, кокошчици и други гадинки.
Когато влезех в мазето, се изумявах от изобилието на домашно приготвени продукти, с които нито една хранителна верига днес не би могла да се съревновава – кацата с киселото зеле, чувалът с брашното, гаванът за биене на масло, безброй буркани с паприкаши, мармалади и компоти, сушени меса и суджуци, сланини, пресни зеленчуци и плодове, буре с вино, дамаджанка с ракия и какво ли още не…
Всяка къща имаше асма и прекрасна градинка, а бабките услужливо си разменяха разсад и неуморно се трудеха и чоплеха земята като мравчици. На целия тежък кърски труд през лятото идвахме и ние, градските деца, та клетите ни баби трябваше и за нас да се грижат .В горната махала, където живеехме, се събирахме по около 40 деца през лятото и ех, каква игра падаше – с колела, топки, на лагерници, индианци, криеница, разходки, сладки приказки и лакърдийки до късно.
Аз бях свенливо дете и винаги ме е било страх от тъмното, та все се държах близо до батко. Което ще рече, че и аз покрай момчетиите растях. Имаше на долната улица двама братя – напети, културни и засмени. Големият ме наричаше “заек”, но с малкия – Илия, бяхме на една възраст и акъл, ще рече -първи приятелчета.
Годинките така се изтърколиха и все по-рядко ходех на село, поде ме градският живот и почти забравих за детските приятелства и игри. Възрастните така лесно и безотговорно се откъсват от най-невинните си години, че много ме е яд на тях и предлагам да им се налага наказание за слаба памет!
Когато загубих мама, спомените за малкото ни селце взеха да ме навестяват в съня ми и все по-често се улавях носталгично да мисля за децата от село и за онова безметежно време, когато единствената ми грижа бе да съм добро дете. Вероятно енергията на моите мисли се е канализирала някак си или кой знае как тези неща действат на нашето подсъзнание, но е факт, че след 31 години раздяла и пълна липса на контакт се свързахме отново с моето най-първо приятелче от долната уличка на малкото село от детството ми. И се чувствам точно, както тогава – като дете, чиято единствена грижа е да бъде добро и щастливо!
Колко много малко ни е нужно наистина – един стар приятел, който помни дядо ти и баба ти; една умопомрачително красива планина, която първо ни посреща със слънце и след това ни мокри до кости, само за да може да отвори просторите си след мъглите и да ни напомни, че всякога след дъжда идва слънце…

Диляна Христова
Мальовица

Leave a Reply