Живот, Култура, Новини, Читателски

Майка ми

На 7 април се навършиха 90 години от рождението на известния самоковски писател и хуморист Георги Маков, отишъл си неотдавна от грешния ни свят. По този повод тук поместваме един от неговите разкази, публикуван в последната му книга – „Шарен свят” /изд. „Приятел”, 2017 г./.

 

Най-трудно се пише за майка, която и да е тя. Цяла книга няма да ти стигне за нея. Все ще остане нещо неказано, нещо неспоменато, нещо пропуснато. А то е било толкова важно…
Ето и днес, отново сядам пред белия лист и вероятно отново няма да стигна до никъде. Ако започна с това, как е ходила наравно с баща ми в гората да секат греди за къщата, която все още не сме имали, а аз вече съм бил на бял свят, сигурно ще пропусна оня момент, когато преди да вземе секирата и жагата сутрин, се е навеждала над люлката, целувала ме е, оставяйки ме в чужди ръце да ме гледат този ден, без да е сигурна дали ще има за мен филийка с масло, поръсена със захар, както на техните деца, или пак ще бъда само на хляб и шарена сол…
Ако започна пък оттам, че е ходила да жъне и копае по хорските ниви само за насъщния, понякога и за парченце пожълтяло сирене, скрито в пазвата за мене, не е изключено да пропусна деня, в който решава да се раздели с единствената си пендара от гердана – спомен от нейния дядо – за да си купим и ние крава, да имаме мляко, „да се белее нещо и в нашата къща”…
Бих спрял до тук, но грях ще бъде, ако прескоча такъв случай. Купихме си глинена паничка за Бъдни вечер, тя ще каже на баща ми: „Видиш ли, лека-полека и ние се оправяме. Сега паница, догодина гърненце… Едно по едно всичко ще си набавиме”… И спасяваше баща ми от униние пред сиромашията… Помня още, че пееше, пееше… /Сестрите й не можеха./ Без нея хорото не се захващаше. Жените тогава сами си пееха и играеха едновременно, когато нямаше музика от града по случай някой голям празник. На челото, на „връо”, казано по нашенски, беше винаги тя, на опашката – приятелката й Малина от Димовата махала. Другите жени караха след тях. Пееше ли връо, опашката почиваше, после обратното. Редуваха се…
Когато умряха и двата ни вола от подуване на Вуин мост – нека кажа и това – и баща ми не знаеше накъде да хване от мъка, майка ми пак намираше сили да забоде босилек зад ухото, да сложи новата си забрадка. „Защо да ни се радват хората?” – думаше му тя и му налагаше мокри кърпи на челото. „И да не си гълчал по детето!” – имайки предвид мене. „Станалото – станало!”…
И още нещо ми идва наум сега. С жена ми бяхме младо семейство, когато ни дойде до главата да си търсим друго жилище. Нейната къща, в която живеехме, подлежеше на отчуждаване по тогавашния градоустройствен план. Продаваха се тук-таме еврейски къщи, но по десет-дванадесет хиляди, че и по повече, а ние – откъде пари? Майка ми тогава дойде от село и ни рече: „Деца, колко ви не стигат?… Не берете грижа, я съм дигнала тука двеста лева. Има и стотинки, гледайте да не изпаднат… На ви ги всичките!” – и развърза кърпичката с увитите банкноти, и стотинките, заедно.
Забравя ли се такова нещо!?
Ще се намери ли толкова хартия и толкова мастило, да можеш да напишеш всичко за майка си!?…

Leave a Reply