История, Култура, Новини, Статии, коментари, Шарен свят

Мило родно село!

От години пиша за обичаите и празниците в Самоковския район, за Радуил и другите села от общината. Но досега съм писала съвсем малко за моето родно село Паталеница, Пазарджишко. То е едно от най-древните селища в района, основано още през Средновековието. На територията му са открити и много исторически обекти от тракийско и римско време, включително светилището “Асклепий” /1-4 в./, манастирът “Св. св. Петър и Павел”, опожаряван и ограбван два пъти и отново възстановяван, църквата “Св. Димитър” от 11-12 в. Има останки от стар римски път, крепост край с. Баткун, имало е много черкви и параклиси, от които “Св. Георги” е възстановен с дарения от местното население. След сливането си с Баткун Паталеница става едно от най-големите села в областта. През 1909 г. местното читалище получава името “Св. Пантелеймон”. Вече 102 години то играе огромна роля в живота на паталенчани като културен, образователен и информационен център; съхранява и опазва историята, традициите, песните на местното население. Преди доста години читалището изгоря до основи, но на негово място като птицата Феникс се възроди нова сграда, на чието откриване бяхме и ние с известната самоковска майсторка-кулинарка и певица Лиляна Несторова. Направихме изложба с мои бродерии, а нейните красиви пити предизвикаха възхищението на тогавашния президент Георги Първанов, който също присъстваше на тържеството, на съпругата му Зорка, на Надежда Захариева – съпругата на Дамян Дамянов, която по онова време бе зам.-министърка на културата. В читалището се играят театрални постановки. Последната е “Старо село накрай света” от Недялко Йорданов. Постановчик бе актьорът Иво Русев, а режисьор – синът му Станислав Русев. Направени са и две етнографски сбирки – в читалището и в кметството, с предмети от бита, носии и снимки. Интерес предизвиква и етнографската работилница към читалището с ръководител Стойна Кацарчева. Стилияна Качакова и Николета Чунчева са 13-годишни и под умелото ръководство на Стойна и Мария Кехайова правят чудеса от природни материали. Изработват обредни хлябове от солено тесто, мартеници от дърво и мъниста, кукли, чанти, кошници и фигури от царевична шума. С умели пръсти дават живот и на изхвърлени найлонови торбички. Със сладкиши и вкусни плодове ме посрещнаха в пенсионерския клуб. Тук всеки понеделник и четвъртък се събират 14-те жени от фолклорната група, за да научат нови песни, да попеят и дори без съпровод, акапелно. Справят се много добре под ръководството на Юлияна Пеева. Долу, в приземния етаж, е разположена библиотеката, чиято стопанка Янка я поддържа в изряден ред. Тя е много приятен събеседник и добър приятел на децата и бабите, които идват тук, за да поиграят на компютрите или да се свържат със своите близки, пръснати далеч от селото, а и от родината. На връщане се отбивам в моето училище, което е като музей с многобройните, красиво изографисани икони. Те са дело на участниците в иконописната школа с ръководител Ангел Ташков. Всеизвестна е и единствената в България театрална детска трупа, която от години подготвя и изнася пиеси на Шекспир. За тази цел в двора е направена сцена, а зрителите сядат на амфитеатрално разположени столове и пейки. Населението и гостите на селото с нетърпение очакват всяка нова постановка. Миналата година учениците и техните приятели – студентите от Пловдив, представиха “Много шум за нищо”. Тази школа е дело на вече покойния режисьор от Пловдив Церовски. Той си харесал навремето селото, направил си вила тук и заживял сред местните. Сега неговото дело продължава дъщеря му… Спирам се и пред черквата, на чиято стена е поставена паметна плоча: “1 януари 1878 година. Населението, начело с кмета Темелко Виранев, поборниците Атанас Кръстев и Темелко Попов, свещеника Стоил Костадинов и Иван Гагов посрещат руските освободители…” На това място някога е имало чешма. Тук са се срещали младите, тук са се вричали в обич и са разменяли китки. Сега 3-4 щъркела тракат с клюнове като с кастанети и с доволство се оглеждат наоколо. В центъра на селото имаме голям шадраван и паметник на загиналите във войните паталенчани. В този шадраван някога попът хвърляше кръста на Йордановден и младежите се бореха за него… През миналата година бях и на празника на селото. Събор – сергии, веселие, песни и хора в чест на закрилника на Паталеница св.Панталеймон. Врачките и гледачките много уважават този празник, защото св. великомъченик Панталеймон е бил лечител на всички болести. Някъде е известен и с името Воден Пантелей, честват го за предпазване от порои и наводнения. В стари документи, в които сме се ровели с моя съпруг Георги Божилов, сме откривали, че дори селото се е наричало Патлейна. Някога с този празник са отбелязвали и края на жътвата. Съхранен е ритуалът “Правене на брада” – снопче от житни класове се закача в хамбара и се чете молитва за плодородие – да се напълнят кошовете с едро и здраво жито. Този събор се прави от много години. Има и музика, и аромат на кебапчета, и захарен памук и пуканки, свеж сладолед и многобройни сергии. На събор като на събор!… Хубавото, което остава като незабравим спомен, е – да пазим, да съхраняваме и да предаваме по-нататък традициите. Това правят и жените от фолклорната група към читалището. Свети Пантелей пътник /така ме наричаше и моят мъж, защото аз не мога да стоя на едно място, а непрекъснато съм на път/ е символ на вярата, че в този ден лястовиците и щъркелите започват да се готвят за своя дълъг и труден път към топлите страни. А и хората смятат, че този ден е много подходящ за пътуване… Ще завърша с едно стихотворение, което открих сред много листове. Не знам от кого е, но много ми хареса: “Мое родно селце – люлка на моята памет, ти си свидно лице, болка в очите на мама. Ти си образ от сън, лъч, тишина и молитва, нежен пролетен звън, трън в душата на скитник. Мое китно селце, скрито сред пазви на хълми – как да те стигна с ръце? С обич безумно изпълнен, като шепа роса, живо трептиш в песента ми, като вечност в гласа. Стих от сълза да останеш!”

Димитрина Божилова

Гергьовден в Паталеница

Подготовката е започнала още в деня на Трифон Зарезан, когато са орязани лозите. Пръчките се събират и се съхраняват до 5 май. В този ден се изкопават дълги до 10-15 м ровове, в тях се намушкват лозовите пръчки и се запалват към 5-5.30 ч. След изгарянето им се поставят железни колове. На тях ще бъдат закрепени дървени шишове, на които се набожда вече приготвеното от стопаните агне. Прикрепва се с гвоздеи, капачки и медна тел. Шишовете въртят 4-5 човека, като „пляскат” агнетата с вода и клонки от сладко дърво /ябълка, слива, праскова/, за да не им прегарят коричките. Катя и Иван Пееви ме „светват” как са приготвили своето агнешко изкушение: „След благословията в църквата колим агнето, почистваме и приготвяме дреболиите. Всичко се сварява, нарязва се на ситно, овкусява се с подправки. Отвътре агнето се маже с червен пипер и олио. Пълним с дреболиите и зашиваме сутринта, преди да го сложим на ръжена.” Събират се 10-15 агнета на един ров. Следват сладка раздумка, ракийка, подкрепена със зелена салатка, песни и хора и… честа смяна на пекарите – не е лесно да въртиш цели пет часа. Е, да им е сладко на всички, не само на тези край огъня, защото по традиция на Гергьовден се прибират в селото близки, роднини отвсякъде, за да почетат св. Георги Победоносец…

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*