Живот, Новини, Статии, коментари, Туризъм, Читателски

Милувките на живота

От бр. 33

Надя е в настроение, щом се намира вън от работното си място. Шофира умело и е подбрала дискове с френски шансони. След Гармиш и покрай Ервалд следваме прохода Фернпас и отминаваме Ландек. Малко след 17 часа се озоваваме в крайната цел на това пътуване – Шпис. Малко австрийско селце с 30-40 къщи на 1700 м надморска височина, където живеят за постоянно 125 жители. Най-високата община в Австрия, на 2 км от границата с Швейцария и на десетина километра от Италия. Любезните домакини – фамилия Брабенетц – ни посрещат и настаняват във ваканционното жилище.
На 10 юни правим първа разходка от осем часа по посока на Оchsenkopf /Волска глава/ и едноименното езеро под него. Времето е слънчево, а по небето са се показали пухкави малки облаци. Снегът е отстъпил пред дъждовете и жаркото слънце до към 2400-2500 м надморска височина. Все повече преспи изникват пред нас по разкаляната пътека. Обувките овлажняват и натежават, панталоните се окалват до коленете, а времето неусетно напредва – най-главната компонента при всеки туризъм. Прекосяваме множество плитки потоци. Стигаме склонове със сняг и единодушно решаваме да потеглим по обратния път.
Втората тренировка на 11 юни започва към 10 ч. Слагаме си защитен спрей срещу силното слънце, шапките с козирки. Ушите при мен са били винаги „най-слабото място”. Преди половин век бяха дърпани и извивани от родители и учители съвсем справедливо, в днешно време бързо изгарят на слънце, ако не ги защитя.
След три часа амбициозно придвижване прескачаме цял километър надморска височина. Срещаме бяла овчица с чисто черно плашливо агънце съсредоточено да си пасат свежа тревичка на сантиметри от ръба на бездънната пропаст под тях…
Избираме да се върнем по друг маршрут, като така се постига неправилна елипса с дължина 20-25 км. Пътеката подскача и криволичи, често се губи между треви и клек. Пресичаме гъста гора от Zirbelkiefer /Pinus cembra/ – красив вид борове, които ги има във Високите Татри, Алпите и Карпатите в пояса от 1600 до 2200 м надморска височина. Минаваме стръмни сипеи, по които виреят на воля „алпийска роза”, бурени и треви. Споделям на Надя, че един от специалитетите в Австрия се нарича „цирбенгайст” – много пивка и ароматна ракия. Три или четири шишарки се поставят да престоят два месеца в литър ракия, докато тази амброзия придобие червено-кафяв цвят. Алпийските борове от този вид са първи братовчеди със сибирските борове Pinus sibirika и притежават същото хромозомно число – 24 на брой хромозоми. Следва свежозелена гъста гора от друг вид борове – лиственици. Европейската лиственица бе „дърво на годината” през 2012 г. за Германия и през 2002 г. за Австрия. Тези дървета могат да достигнат до 40-45 м височина в зависимост от условията. Любимо място на нашите пернати любимци – птиците. Заслужаващи истинска обич и благосклонност.
Стръмният склон е зад нас. Идват малки полянки с къса тревичка. Надя открива няколко горски челядинки с големината на детска длан и две съвсем скоро поникнали едри печурки. Това са първите гъби през 2015 г.
Внезапно, само на двайсет метра под нас, побягват две грациозни сърни. Виждам ги пръв и предизвиквам с жестове вниманието й да не би да пропусне двете красавици. Стигаме до полянката и внезапно съглеждаме да лежат между „алпийските рози” две новородени сърнета. Вероятно са само на половин час. Проумяваме мигновено, че такава възможност се случва само веднъж на един човешки живот. А може би – само веднъж на десет човешки живота…
Двете живинки са немощни и беззащитни. Опитват се да се изправят върху слабичките краченца, но това им се удава за две-три секунди, докато се отпуснат пак на тревата. Надя изважда с треперещи от вълнение ръце любителския „Никон” и прави няколко снимки, невярваща на очите си. Вземам нежно едно по едно двете сърнета в прегръдката си и тя отново прави няколко снимки за спомен. Кожухчетата на двете сърнички са мокри и лепкави. Само преди броени минути майка им е отстранила от телцата плацентата и ги е окъпала грижовно с език. Първата майчина милувка за тях. Най-свидната и освобождаващата от милувките на живота!
Надя прихваща от мен сърнетата. Краката не я държат и от радост, и от притеснение. Прикляка върху тревата. Правя няколко снимки. Двете сърненца са доверчиви, безпомощни и не изпитват никакъв страх. Вероятно ни вземат за майка си. Загрижени сме с нещо да не уплашим и да не предизвикаме от несръчност болка върху двукилограмовите телца, с тънки и дълги крачета. Мили, невинни душички!
Нашето щастие трае десет минути. Трябва да се разкараме бързо от тук и да дадем възможност на майката да намери и накърми своите мъничета. Кратка по продължителност е милувката на живота за нас. Започва прохладен дъждец, който все повече се усилва. Намираме се на около 2000 м надморска височина. Поставям двете сърнета върху тревите едно до друго под яркочервените цветове. Да се топлят и да дочакат завръщането на майката. Дано да се върне скоро!
Бързо си тръгваме от магията на полянката, като дишаме с пълни гърди, превъзбудени и очаровани. Намираме пак пътеката, а на двеста метра по-долу – много стар дървен подслон. На него има табелка: „Кeлберхютте 1922”. На немски това означава „Хижа на теленцата”. За малките на сърна, крава, биволица думата на немски език е една: теленца.
След пет минути дъждът ни измокря напълно. Дотолкова съм превъзбуден от срещата със сърнетата, че не обръщам внимание. Ставаме част от тази дива природа. Всичко е мокро – треви, храсти, дървета. Изведнъж блесва отново слънце между утихващия дъждовен спрей и на небето изгрява седемцветна дъга…

х х х

По обратния път споделям връхлетелите ме притеснения. Ние направихме снимки с двете сърненца, милвахме и прегръщахме, без да помислим, че човешката миризма от ръцете и потните ризи може да отблъсне по-късно сърната-майка. Животинското обоняние е стократно по-силно. Упрекваме се за несъобразителността. Договаряме се още преди да се съмне да ги потърсим край „Хижата на теленцата” и ако майка им ги е зарязала, да ги откараме незабавно до най-близкия град – Ландек, където да ги предадем за спасение в ръцете на професионалисти – природолюбители.
Будни сме още преди разсъмване на 12 юни. Правим набързо по един сандвич за по-късно, слагаме плодове в раниците и потегляме в дрезгавината. Всичко е все още мокро в гората. След един час бързо и уморително ходене се озоваваме отново сред „родилния дом” на сърничките.
Няма ги там! Слава на Бога!
Въздъхваме с облекчение, но искаме стопроцентово да се уверим, че нищо лошо не се е случило с малките и тяхната майка. Все пак бяхме свидетели, че инстинктът за самосъхранение е по-силен дори и от майчиния. Разделяме се на две, за да търсим. Единият поема по хоризонтала, през гъсти треви и храсти; другият– нагоре по склона с 30-процентов наклон.
Стигам красива ела с тежки увиснали клони чак до земята. Те образуват чудесно скривалище. Тревата под тях е омачкана в кръг, явно там е лежала сърната заедно с малките през нощта. Продължавам покрай борове, ерика, клек и храсталаци. Двадесет метра по-горе дъхът ми спира от радостна изненада. Забелязвам сърната на сто метра от мен. Тя бавно и търпеливо се движи нагоре, далеч от човека и неговата отровна прегръдка, по тревен език, между клек от двете страни. Близо зад нея едва-едва се придвижват две малки главички, които ту се показват, ту напълно изчезват в тревите.
Малко по– късно пристига и Надя. Тя успява да види само едното сърне и майка му. За броени секунди гората ги скри завинаги от очите ни. Снимки повече не правим, разговаряме шепнешком помежду си – да не стресираме и да изплашим милите и невинни създания.

х х х

Закусваме след десетина минути, избрали две сухи пънчета за присядане. Чувстваме облекчение, че нашата глупост не е сторила пакост. Затревеният хубав коларски път се оказва накрая кьорсокак. Продължаваме без пътека в посока на Schafsattel /Овчо седло/. Пресичаме два пъти реки – бурни и мътни, доста се озорвам, докато измайсторя с големи камъни малки бродове, по които да пресечем. Снеговете се топят неудържимо и са причина по всички дерета да буйстват води. Гугутка прелита на няколко метра над нас и ме уцелва. Синята шапка спасява моето теме от птичето отмъщение, загдето съм дръзнал проникване в диви простори. Баварците имат утеха в подобен случай: „Птичи дрисък в лицето и щастието вече не те напуска!”
Изкачваме затревен кулоар с много опасен наклон, мокър и хлъзгав. Под нас с мътни води бумти реката. От един храст изскача едра лисица и без да губи секунда, за окомигание, се скрива в гората. Намираме най-сетне пътечка от диви животни, след това – маркираната и продължаваме, докато пресечем „Salzbach” /Солен поток/. Откъсваме още млади печурки и челядинки.

х х х

…Не ни напускат мислите за сърнетата. Къде сте в този час, мили сърнета? Дали сучете ненаситно от своята сърнешка мама или с разтупкани сърчица, скрити под храстче, очаквате тя да се върне от паша и да ви накърми? Мили, невинни душички!
Толкова много опасности дебнат в този жесток свят. Старата хитра лисица само на три километра от вас с малки лисичета в непристъпна бърлога… Скитащо куче, кръвожаден ловец, който с модерна пушка със заглушител се цели към майка ви.
По-голямата част от този неповторим Божи свят е миролюбив. Плашливи зайчета, катерички ще си играят с вас. Гълъби и гугутки ще ви гугукат нежно, кресливите свраки ще предупреждават веднага, щом зърнат сянката на орела…
Пазете се, мили, прекрасни сърнета и повече слушайте майка си. Докато крачетата ви укрепнат, телцата наякнат, а главичките поумнеят. Дано ви опази великият Бог на всички горски животни, за да се срещнем отново. В друг ден и час, непременно ще ви познаем, грации на природата!

Александър Кондоферски
/Следва/

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*