История, Новини, Статии, коментари, Туризъм, Читателски

По бойните пътеки на непобедения български войник през двете Балкански и Първата световна война край Дойран

Пред паметника на полк. Борис Дрангов

На 21, 22 и 23 септември нашата сборна туристическа група от София, състояща се от 22 души, направи туристически преход в Република България, Република Гърция и Република Северна Македония. Целта ни беше да отдадем почит на българското воинство, отстоявало националния идеал – Обединена България.
В групата си имахме голям познавач, и то в дълбочина, на историята на войните в този регион и в този отрязък от време, още повече че неговият прадядо е загинал в района на Кала тепе. Станимир Няголов освен като познавач на историческата фактология, се представи и като сладкодумен разказвач.
Първият ни исторически обект беше в района на с. Самуилово, в подножието на Беласица. Там, в м. Бялата вода, е била разквартирована и доокомплектована Шеста пехотна Бдинска дивизия. Тя е направила успешен боен рейд от Видин през реките Моравица и Тимок. В нейна чест мястото е отбелязано с чешма-паметник с изписани годините 1915-1916. Впоследствие два полка от дивизията са прехвърлени на Добруджанския фронт.
Редом до чешмата-паметник е поставена паметна плоча на Антон Попов. Тук е било негово любимо място за творческо уединение през годините 1935-1936-а.
Пътьом минахме покрай водопада на река Камешница с воден пад около 24 метра, наречен Срамежливия поради своята закътаност и скритост от погледи.
На другия ден спряхме в с. Дрангово, където поднесохме цветя на Дрангова чешма, построена по инициатива на полк. Борис Дрангов в памет на загиналите от Пети Македонски полк от състава на 11-а Македонска пехотна дивизия. Сведохме глави пред лаконичния и съдържателен надпис „На падналите юнаци – 1916 година”. Непосредствено до чешмата е издигнат паметник на полк. Дрангов – роден в Скопие, български офицер, загинал от шрапнел около Кота 1050. Предсмъртните му думи са: „Колко много искам да служа на Майка България”.
Навлизайки в Република Гърция, се отклонихме в с. Ано Пороя /Горни Порой/. Попаднахме в идиличната среда на жизнено и добре уредено населено място, където възрастните хора разбират и говорят български. Те ни посрещнаха и разговаряха с дружелюбно любопитство. В замяна ние им изпълнихме акапелно познатата мелодична песен „Ай да идем, Яно, ай да идем, ай да идем, Яно, в Горнийо Порой”.
В района на граничния град Дойрани посетихме наблюдателния пункт на военните подзразделения на Великобритания, сражавали се от страната на Антантата. По познат за британците типов проект на тази височина, наречена от тях „Колониална”, е изграден мемориален комплекс. Той се състои от централно тяло, наподобяващо иззидан пилон, с добавъчни кубични тела около него, където са изписани имената на загиналите английски и шотландски воини. От двете страни на пилона са монтирани скулптурни фигури на два лъва. Единият – озъбен и със свиреп поглед към българските позиции, а другият – опечален и смирен, жалеещ за дадените жертви в Дойранската епопея. А те не са никак малко: офицери – 418, войници – 12 261. Техните гробове са обособени в едно заграждение, разграфено с ювелирна точност и отлично поддържано.

Британският мемориален комплекс

Точно срещу мемориалния комплекс и гробищния парк, в планината Кара Бали, е била разположена в три отбранителни полоси, със съвършено изградена окопна система, бункери и естествени скални укрития, Девета пехотна дивизя, командвана от ген. Владимир Вазов. Именно на неговите знания, умения и стратегия се дължи успешното противодействие на трикратно превъзхождащия двизията ни противник.
Ген. Вазов не дава мира на офицерите и войниците си, докато не се окопаят дълбоко в недрата на планината. Освен непосилния труд по изкопаването на траншеите и бункерите, той осигурява многослойни железобетонни покривни конструкции за укрития и командни пунктове –  нещо непознато дотогава във военната инженерна практика. Тази монолитност на защитните съоръжения е причината да се запази живата сила на дивизията и тя успешно да противодейства на трите последователни атаки на силите на Антантата.
Особено показателна е третата, най-ожесточена атака, която започва с мощна и продължителна артилерийска подготовка. На 16 и 17 септември 1918 г. са изстреляни 350 хил. снаряда, в това число и газови, по българските позиции. И когато британците смятат, че живата сила на българите е подавена, тяхната пехота тръгва в атака.
На нашите позиции цари тишина, няма показатели на живот, което окуражава атакуващите. Но когато те наближават на пушечен изстрел от линията на отбраната, войниците от Девета дивизия излизат от спасителните укрития и обсипват настъпващите със смъртоносен и наситен обстрел. В употреба влизат картечните гнезда, минохвъргачките и личното стрелково оръжие. По втора и трета линия на противника и подсигуряващите ги тилови части бият скорострелните оръдия с малка и средна далекобойност, насочвани от височината Кала тепе. Британците я наричат „Дяволското око”, заради точното насочване на оръдейния огън.
Загубите на противника са неимоверни. По данни на самите британци две техни дивизии са „анхилирани”, т. е. личният им състав пада под 15 % от полагащия се военновременен щат. Това обстоятелство ги прави напълно небоспособни.
Настъпва смразяващо затишие. Бойното поле е засипано с трупове. Съотношението загинали поданици на Великобритания към воините на Царство България е 4:1.
При тези трагични за противника резултати ген. Вазов се свързва със София и докладва: „Пред нас няма боеспособна войска. Разрешете да атакувам и превзема Солун.”
От София, в резултат на пробива при Добро поле и задкулисни споразумения, заповядват: „Напуснете позиции и се изтегляйте.” По този начин за сетен път се потвърждава нелицеприятното правило: българският войник няма загубено сражение, но България губи войната поради недалновидност и продажен политически елит.
И още едно неписано правило – и в двете световни войни ние сме на страната на победените, т. е. на грешната страна. Така стигаме до извода, че единствената война след Освобождението, която печелим от начало до край и в която придобиваме територия, е Сръбско-българската война. И единствената, при която не губим територия, е Отечествената война 1944-1945 г., и то пак благодарение на доблестния български войник и доброволците, воюващи рамо до рамо със Съветската армия.
И още една важна подробност. Когато през юни 1936 г. в Англия се провежда конгресът на Британския легион, по лична покана на него присъства ген. Вазов, прдружен от нашия посланик Симеон Радев. Генералът е призван да приветства конгреса по следния начин: „Давам думата на българския генерал Владимир Вазов, защото той е от малцината чужди генерали, чието име фигурира в националната ни история.”
Заслужена почит към талантливия български генерал, което той скромно оценява: „Англичаните отдадоха заслужена почит не на моята скромна личност, а на Девета Плевенска пехотна дивизия.”
Каква скромност на фона на днешната нескромност!
За съжаление, в този район на ожесточени военни действия, където загиват достойни народни чеда, където е загинал Димчо Дебелянов и тежко ранен Гео Милев, нямаше запазени военни гробища на български воини. И да е имало, те са били умишлено разрушени от сръбските и македонските власти.

Паметникът на полк. Константин Каварналиев

Единствено нов паметник видяхме и се поклонихме пред него по пътя за гр. Валандово. Това е паметникът на полк. Константин Каварналиев, загинал на 23 юни 1913 г., по време на Втората Балканска война, при отбраната на подстъпите към гр. Струмица. Паметникът е издигнат след подписване на Договора за добросъседство между Република България и Република Северна Македония – едно добро начинание!
Като човек от Самоков не можех да не посоча, че по бойните полета на тези войни над 1000 воини от Самоковска околия са загинали при боевете край Криволак, Кота 1050, Калиманица, Булаир, Гара Удово и Султан тепе, в Добруджа и други райони на Балканите. Тяхната саможертва е увековечена с най-големия и символен паметник – читалище „Отец Паисий”.
Това обстоятелство още веднъж ме убеди, че следва да довършим докрай замисъла да „отвоюваме” от Министерството на отбраната територията, където е бил дислоциран в Самоков 22-и пехотен полк /по-късно Свързочният полк и Ракетната бригада/. Там е мястото, където може да се развие парк за отмора и възпитание с музей на открито и закрито, увековечаващ бойната слава на Българската армия в цялата ни следвоенна история.
С тази патриотична идея е запознат кметът на Община Самоков Владимир Георгиев и той обеща пълно съдействие, в това число и ресурсно, за нейното реализиране.
Вярвам, че това ще стане!

Николай Р. Николов

„Дяволското око”, където групата изпълни с въодушевление „Велик е нашият войник”

Leave a Reply