По следите на едно обвинение в некоректност

„…И тъй, трябва да се продължава, значи ще продължавам, трябва да се изричат думи, докато ги има, трябва да се изричат, докато те ме намерят, докато те ми говорят…” (С. Бекет)

На 18 ноември 2012 г. във в. „Приятел” излезе моята публикация „По следите на едно присвояване”. В нея описвах събития преди повече от половин век, на които съм бил неволен свидетел като дете. Бях посветил този опит за осветляване пред читателите от Самоков и изследователите на творчеството на писателя Асен Христофоров.
Използвах думата „присвояване” с чиста съвест, макар че четири години по-късно бих я смекчил, ако можех, с думата „незачитане” или „некоректност”. Само от уважение към единствения сериозен изследовател на творчеството на Христофоров – проф. Николай Аретов.
… Историята на цялата случка е кратка.
Дядо ми Христо, светла му памет, дава на писателя на „Ангария” своите записки, които съвестно и отговорно записал като млад учител през 1908-а по разказите на Ангел Велков. Същият се явява внук на чорбаджи Петко Михов, който рискувал многократно живота си и „си сложил главата в торбата”, за да извоюва от султана ферман за отмяна на непосилната ангария. Записките са само двайсетина ръкописни страници, гъсто изписани със ситен красив почерк и представляват историческа канава в „романизираната летопис” на Христофоров. Самото заглавие на книгата сочи, че сюжетът е свързан основно с представените му записки от Хр. Кондоферски, защото в тях се говори за ангарията и борбата за отхвърлянето й, както и за високата цена, платена от семейството на дядо Петко, заел се с тази трудна задача в тежки за българина времена.
Моят пропуск в публикацията от 18 ноември 2012 г. е, че не отбелязах тогава колко е многопластова тази романизирана летопис. За нея авторът Христофоров е ползвал без съмнение няколко източника.
Що се касае до една от най-главните теми в романа – историческата личност чорбаджи Петко Михов, единствен източник се явяват записките на скромния син на Самоков Христо Кондоферски, учител по това време в Чамджас, днешното село Борика – Ихтиманско.
… На 19 май 2016 г. проф. Аретов, изследовател на целокупното творчество на Асен Христофоров, даде своето лично мнение по въпроса под заглавие „Историята на едно обвинение в некоректност” (аrchives/criticism 256 – angariya. html/.
Отново на страниците на в. „Приятел” му отговарям като благодаря на редакторите за дадената възможност, а на читателите – за проявения интерес.
И така, нека читателите на вестника да отсъдят по съвест и да преценят дали е имало присвояване, незачитане, некоректност…

х х х

Проф. Аретов още в заглавието говори за източници. Единствен конкретен източник за чорбаджи Петко Михов се явява 28-годишният селски учител тогава Христо Кондоферски, който съвестно и със съзнанието за отговорност пресъздава спомените на внука на дядо Петко в своите записки. Петдесет и две години по-късно той с радост, родолюбиви чувства и услужливост ги дава на известния вече български писател Асен Христофоров, за да си послужи с тях при писането на книгата си.
Проф. Аретов ни съобщава за писмата на потомци на дядо Петко след излизането на книгата и тяхната изненада от нейната синхронност със семейните предания. От твърдението му, че повече от половин век по-късно след излизането на романа „се появява още един вероятен непознат източник”, може спокойно да се изхвърли думата „вероятен”. Осемдесетгодишният по това време свещеноиконом, дълбоко религиозен и искрено вярващ човек, си прави труда да препише записките отпреди 51 години в рамките на една седмица, две, и така допринася за историческата достоверност. Твърдението на Аретов „…историята вероятно е достоверна. Датирането на събитията е проблематично, но възможно…” покрива напълно първата част от изречението на С. Бекет: „Трябва да говоря, макар да нямам да кажа нищо…”
Какво бих отговорил на тази обширна статия?…
Уважаеми проф. Аретов, вие сте ерудиран учен, литератор, историк, критик, естет и пр., и пр. Не съм в състояние да преценя всички Ваши дарования, научни степени и титли, защото съм в друга сфера на човешката дейност и затова извинявайте, ако пропускам нещо. Аз трябва да говоря и имам да кажа нещо, нещо важно със собствени думи, ако ми позволявате да перифразирам С. Бекет! Моята памет е все още силна и услужлива. С нищо не Ви подвеждам и съобщавам без преувеличения и измислици това, на което съм бил неволен свидетел като 10-годишно дете.
Вие сте може би единствен сериозен познавач и изследовател на творчеството на Асен Христофоров в Родината. Моля, не се отклонявайте от темата с изречения като: „От друга страна, това е може би единственото споменаване, което показва Христофоров в черква.” Маловажно твърдение от Ваша страна, с което поставяте под съмнение верността на моите спомени. Има ли значение къде са се запознали двамата – „на Ридо”, „на Искаро” или „на площадо”? Запитвам на самоковски.
Фактът е факт, никой друг, освен 31 години по-старият свещеник, предава за ползване на Христофоров записките (като преди това си е направил труда да ги препише от половинвековния оригинал). Редно беше това да бъде отбелязано, макар с най-ситен шрифт, макар и с няколко думи в „бележките” или след тях в книгата „Ангария”. Редно бе да напише: „Изказвам благодарност на иконом Хр. З. Кондоферски за записаните от него спомени на Ангел Велков, внук на чорбаджи Петко Михов от Чамджас”.
Така е редно и отминавам без коментар изречението Ви, проф. Аретов: „Въпрос на преценка е дали е бил морално задължен да го направи”.
Малко преди това Вие съобщавате на писателската си аудитория, този път ще Ви цитирам с удоволствие: „Очевидно е, че част от сюжета на „Ангария” съвпада със записките на свещеника. Именно част – една от няколкото сюжетни линии. НЕ СА ИЗВЕСТНИ ДРУГИ ВЪЗМОЖНИ ИЗТОЧНИЦИ НА ТЕЗИ СЪБИТИЯ – преките роднини на Петко Михов твърдят, че дотогава не е писано нищо за него, а повествованиeто на Христофоров е достоверно. Така че писателят почти сигурно е ползвал ръкописа на свещеника и не го е споменал, въпреки че вероятно е можел…”
Като махнем „почти” и „вероятно” от това Ваше изследване, изпитвам истинско удовлетворение от Вашите собствени думи, уважаеми г-н Аретов. Това, което е пропуснал да направи някога сам писателят, го направи сега неговият ревностен изследовател!
Последното изречение от Вашата статия Ви измъква от всякаква отговорност: „Нямам отговор на тези по-общи въпроси, а обвиненията към Христофоров, които вероятно се опират на реални факти, ми изглеждат пресилени”.
Г-н Аретов, в моята публикация от 18 ноември 2012 г. във в. „Приятел” аз не отправям обвинения към покоен вече писател, когото съм чел винаги с интерес; констатирам един пропуск, една некоректност. Със собствени думи и отговорност, много далеч съм от Бекет, както и доста наблизо. /Вече гоня 65 и спиралата на близката старост ме засилва в посока, където надежда повече няма. Рано или късно отиваме всички при Самуел Бекет/. Дори и от разстояние на времето един пропуск, значим или не, трябва да бъде отстранен, защото моралът на един учен и писател говори за него. Без да съм съдия на Асен Христофоров за премълчаното от него, редно е историческата истина, сюжет на романа, ясно да бъде изричана и добавяна при преиздаването на „Ангария”.
Проф. Аретов, благодаря за отговора, макар и година по-късно.

С уважение: Александър Кондоферски

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*