История, Култура, Новини, Статии, коментари

Преп. Паисий Хилендарски е забравил родния си говор?

Поради отсъствието на книжовен /т.е. нормиран, стандартен/ език в България през 18 век езикът на всеки ръкопис в една или друга степен, но неизбежно е отразявал говорните навици на своя автор. Редица заслужили изсбедвачи на Българското възраждане и делото на Отец Паисий – откривателят на черновата на „История славянобългарска” /1906 г./ Й. Иванов, Иван Шишманов/1912 /, Ив. Снегаров /1962 и 1966/, издателите на Хилендарската кондика Бож. Райков /1983 и 1989/ и Бор. Христова /2004/, а и ред други филорози /Ал. Теодоров-Балан/, Стеф. Младенов и пр./ – са смятали за „надежден критерий” /Шишманов/ при търсенето на родния говор и родното село на Отец Паисий съвпадането между „характерните диалектизми” /Райков/, т.е. господстващите, най-честите говорни черти, в автографа – чернова на Историята с някой западнобългарски говор в Самоковската епархия. Защитниците на тезата на Банско като родно място на Отец Паисий досега не са предложили никакъв научен аргумент, който би опровергал този критерий, въпреки че той е именно материално доказателство в този стогодишен спор.
Публикуваните материали от 1914 г. насам се игнорират упорито. Обширната студия с доказателства против идентичността на банския говор с Паисиевите говорни особености, публикувани от акад. Снегаров в 1962 г., дори не се посочва в обширната библиография на книгата на Ек. Бояджиева „Банско и Атон. Мисията на х. Вълчо, брата на Паисий Хилендарски, пред прага на Българското възраждане” /2002/! В книгата преданието за произхода на Отец Паисий от Баановия род се представя като безспорна даденост въпреки отсъствието на документи, а и въпреки наличието на друго предание за произхода му от Хаджистиловия род /вж СбНУ т. 48, 1954 г./.
Единственият „аргумент” против значението на езиковия критерий, изнесен от банскалия в Известия на Института по история при БАН за 1966 г., е че Отец Паисий е забравил родния си бански говор поради обиколките си из България като таксидиот. Това бе веднага отхвърлено от Снегаров /пак там/ като необосновано, особено относно произношението на непрегласния старобългарски „ят” /Е двойно/, свойствено на Банско /което е на границата между югозападните е-говори и югоизточните /рупски/ говори със запазен „ят” под ударение/. Произносителните навици са упорито нещо и учителите по български език знаят това много добре. Недоумяваме, че по същия повърхностен начин допуска смяна на диалектните навици и филологът проф. Кир. Топалов, който на 19 т. м. по телевизията в качеството си на председател на Националния комитет по юбилея на „История славянобългарска” даде обяснението, че Паисий е общувал в манастира с монаси от разни краища и така е загубил родния си бански говор. Тук бих сравнила Паисиевите петнайсет години в Хилендар /1745-1760/ с 40-те години, преживени от самоковката Мария Йончева в Дряново /централнобалкански говор, легнал в основата на книжовния ни език, на който тя е изнасяла доклади и писала научни трудове!/: до края на този период някои дряновци са отбелязвали, че тя не е от техния край – според говора й. Но може би някой ще възрази, че Паисий е по-надарен откъм езиков усет и способности, та е усвоил новия си говор /неясно какъв, според тези защитници/ по-успешно? Ако беше така, той несъмнено би усвоил още по-успешно? Ако беше така, той несъмнено би усвоил още по-успешно черковнославянския, който е слушал и чел всеки ден по няколко пъти. А какво виждаме? – Той не е схванал дори най-елементарното правило за падежно съгласуване на определението с неговото определяемо и спокойно пише: „они имеали велика веру” л. 32 б, „даровалъ его Богъ народу болгарскомъ” л. 52 б /вж. 17 примера у Р. Цойнска, Изв. на И-та за бълг. ез., т. 19/.
Но най-убедително доказателство, че следите от говора, усвоен в ранно детство, са неизбежни, е езикът на Йосиф Брадати, създал Рилската правописна и езикова школа преди Паисиевия труд. Той е роден в Елена, но е живял и работил в Югозападна България – Рилския манастир, Самоков, Шопско, Враца, Рельово и пр. От 1740 г. пише на „болгарски прост език”, а именно на югозападен а-диалект /сан, заби, Дабова глава…/ с черковнославянски примеси. И въпреки че го владее до такава степен, че някои изследвачи не са допускали да е роден в Елена, в сборниците му – автографи и преписи /също правени с едно изключение в Западна България/, могат да се видят различни източнобългарски говорни черти от родния му котленско-еленски диалект. Те се отнасят предимно до граматичната и фонетичната система. Тук ще посочим предимно примери, извлечени от сборника-автограф, писан в Самоков и Враца през 1749-1751 г. и сборник № 5/927, и двата в Народната библиотека /цит. по Б. Ангелов. Съвременници на Паисий. Т. 1, 1963 г./.
Окончание на сегашно време, 1 л. мн. ч. -мъ: да се надеемъ /с. 160/ вместо –ме; в препис – и –а вм. –мъ за 1 л. ед. ч.: пиша.
Форма за мин. свърш. вр. от еленския говор можахъ /170/.
Редовно окончание –ле на миналите причастия: сахраниле /170/, въшле и т.н. – както у Дойно Граматик от Елена /вж. у Б. Анг., т.2/
Относително местоимение който, което, които /158, 160, 170/, нехарактерно за западните говори, където господства що.
Показателно местоимение за мн. ч. тие /158/ срещу зап. тиа.
От преписи: показателно местоимение таквизи /а зап. такиви, таквиа, такива/.
Сег. вр. 1 л. ед. ч. да стана калогер, да помогна, да ида /117 и др/.
Съкратен инфинитив в съставно сказуемо: можехме ги избави, а и в бъдеще време: ни ща ти я дава – употреби, невъзможни у преписвачи като Янкул /Х/рельовски или поп Тодор Врачански!
Якане: ликове /175/ вм. зап. лек /цер/.
Преглас на изконно я в е /срв. поляна – полени/: болере /164/.
Редукции: малу вм. мало, боити са и под.
Котленски изговор лиде вм. люде /162 в оригиналния сборник от 1751 г./.
Вместо югозап. а, е – ъ в тъкмо, тъма /у Паисий – такмо, темницу/.
Л-причастия с а вм. с е: пришалъ /159 в оригинал/ срв. у Паисий югозап. хришелъ, нашелъ и т.н.
Меки съгласни срещу затвърдели в югозап. бълг.: робиня, спасителя и др.
Редки случаи на той вм. редовното онъ.
Източнобълг. думи: котки, кученца вм. зап.бъл. мачки, кутрета
Езикъ, езице и т.н. вм. язик.
Йосиф Брадати не е възприел произносителния навик за сричкотворните р и л, които у него са съвсем редки изключения. Сравнете у Паисий повече от 450 случая на сричкотворно р: трновски и т.н. Не е усвоил и /редовното у Паисий/ защо в значение на че – в обширните текстове в СбНУ, т. 18 е отбелязан единствен случай.
Ако с всичко това сравним факта, че в черновата на „История славянобългарска” няма никаква следа – дори лексикална – от говора на Банско, не остава нищо друго, освен да повторим думите на акад. Снегаров: „Твърдението, че езикът на Паисий се развивал до промяна на родния му говор, не може да се приеме”. /Известия на Института по история при БАН, т. 16-17, 1966 г./ Паисий Хилендарски не е забравил банския говор, защото никога не го е усвоявал.
За съжаление, юбилейната година едва ли ще ни донесе обективното разрешение на стогодишния спор. Но все пак означава нещо фактът, че трима от членовете на Националния комитет за юбилея – доц. Ел. Тачева, проф. Б. Христова и акад. Ив. Радев – не приемат тезата, че Паисий Хилендарски е роден и израсъл в с. Банско, Разложко. Ето и решителното мнение на Б. Христова: „Дълго време се смяташе, че произхожда от Банско, от рода на известния дарител и ктитор х. Вълчо. Според езиковите особености на черновата му обаче е ясно, че той не е оттам…” /Вж. Българската книга. Енциклопедия. Съст. А. Гергова. 2004/.

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*