Живот, История, Новини, Статии, коментари

Приключение в „Дяволското гърло”

Роден съм в Долни Пасарел през 1931 г. Бяхме три деца – двете ми сестри и аз. Но… Като станах на дванайсет години, баща ми почина от язва. И нали останах „мъжът” в семейството, трябваше да работя с мама на нивите. Добре, че не бяха много. Ячко момче бях, та скоро отмених мама на оран и коситба.
После завърших прогимназия и заминах по строежите. Върнах се чак през 51-а, като почна да се строи яз. „Искър”. Плащаха добре – обектът се водеше национален. Сериозна работа. Язовирната стена беше фундаментирана в здрави светлорозови скали. И докато се строеше стената, започна прокарването на тунела за ВЕЦ „Пасарел” и водоснабдяването на София.
Двамата със съученика ми Димитър Трайков, сирак като мен, постъпихме в бригадата на Филип Бабунски. Тази бригада работеше на забоя, което значи, че прокопавахме планината. Как ставаше ли? Звеното преди нашата смяна взривява терена, ние извозваме скалната маса и отново взривяваме, за да има време да се утаи сгъстеният прах. Двамата с Димитър бяхме най-млади и подвижни, та задачата ни беше, като натоварим вагонетките, да ги изблъскаме по релсовия път. Изсипваме вагонетката на разтоварището /казвахме му кипа/. А на двайсетина метра след забоя група бетонджии правеше кофраж от яки талпи и кръжила и наливаше бетон.
По едно време гледаме ние двамата с Митко – вагонетката почва нещо да задира в подпорните греди. Веднага разбрахме: укреплението поддава. Скупчихме се петимата от нашето звено в забоя. Хукна звеноводът бай Кольо да търси бригадира. И додето стигнат до нас, земята се разтресе и ние останахме зазидани вътре, в „гърлото” на планината. Тя се затвори и ни плени, сякаш искаше да ни погълне завинаги. Добре поне, че бяхме живи…
Скалата бе много здрава, това ни спаси. Но колко време щяхме да седим затворени на това дяволско място?
Стените бяха мокри, така че вода имахме. Но въздухът ни почна да свършва. Карбидните лампи изгаснаха. Настана пълен мрак. Страшно. Живи сме, но тук ли ще умираме?
Трийсет и осем часа изкарахме на това опасно място, където въздухът едва-едва се процеждаше през цепнатините на отводнителната канавка!…
Умълчахме се. Само бай Мито Михов опитваше да ни развесели с шегите си.
Знаехме, че нашите хора няма да ни изоставят, но…
По едно време чухме да стърже някаква тръба. По нея нашите спасители ни пратиха кабел с електрическа крушка. После пък чрез сгъстен въздух ни доставиха бутилки с мляко. Поокопитихме се – нали имахме поне светлина. Но като се погледнахме на светлото, видяхме, че косата на бригадира ни е побеляла…
Започнахме криво-ляво да си проправяме път към изхода. Каква радост беше, когато най-после се срещнахме с нашите другари и спасители!
А как близките ни са преживели тия страшни часове, направо не ми се мисли.
След „Искър” работих на яз. „Батак”, копах уранова руда, ръководих строителни, миньорски бригади, бях на яз. „Растан” в Сирия.
Сега съм прехвърлил осемдесетте. Радвам се на внуци и правнуци. Мъка ми е само, че наскоро загубих големия си син. Боли ме и за хората от някога богатата и приятелски настроена към нас Сирия. Имам там приятели и все се чудя дали няма някой от тях да дойде като бежанец в България, та да му предоставя дом и закрила.

Никола Янев
с. Пасарел

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*