История, Култура, Новини, Статии, коментари

Самоковската диря в Желязната черква в Истанбул

В продължение на няколко дни телевизиите показваха от Истанбул един внушителен и изящен храм – възстановената след продължителен ремонт Желязна черква на брега на Златния рог. Повод за гордост е, че на това красиво кътче в легендарния град се намира великолепна българска черква.
Когато събирах материали за последната си книга „Цариградските самоковци” се натъкнах на факти, които дават основание на нас, самоковците, да се гордеем още повече с приноса на наши предци това древно място да стане част от българската духовна история.
Две самоковски момчета, родени в навечерието на 19 век, ще тръгнат от църковното училище към Митрополитската черква в Самоков, ще извървят много различни пътища, докато се срещнат отново в Цариград. Единият от тях ще бъде българинът, стигнал до най-високото стъпало в управлението на Османската империя, а другият ще заеме най-високия духовен сан по това време в българското православие. Тези две момчета, които в тогавашната българска махала на нашия град са били известни като Рановчето и Чешмеджийчето, в средата на 19 век ще са едни от най-уважаваните българи в Цариград.
Единият от тях е висшият турски чиновник Коста Ранов. Според оскъдните материали, до които съм се добрал, Ранов е заемал длъжността началник на цензурата към тогавашното турско министерство на външните работи. Преди да стане турски чиновник, той е бил учител на сръбския княз Михаил Обренович.
Ранов е един от най-образованите турски чиновници. Говорел е почти всички европейски езици – френски, английски, швабски /немски/, италиански, маджарски /унгарски/, и това му е давало възможност да участва във всички международни преговори, които е водело турското правителство в средата на 19 век. Самоковецът е смятан за дясната ръка на Аали паша – турският везир, изпълняващ длъжността министър на външните работи.
Институцията на Аали паша е отговаряла за многобройните вероизповедания и религиозни общности на територията на огромната турска империя. За построяването на какъвто и да е молитвен храм, дори на някаква мизерна черквица и в най-забутаното село, е бил нужен ферман, издаден от това ведомство. И тук трябва да отдадем заслуженото на самоковеца Коста Ранов, и да оценим огромните му усилия при осигуряването на фермана за строителството на българската черква в едно от най-престижните места на турската столица.
Този парцел е бил толкова много харесван и искан за джамия, че защитата му за православен храм е истински подвиг. По това време не става въпрос за Желязната черква, а за нейната предшественичка – дървената българска черква. След години на основанието на същия този ферман на мястото на дървената черква е монтирана сегашната Желязна черква.
Как това място в сърцето на Цариград е станало българско? Устатите телевизионни репортерки папагалски повтаряха набързо прочетени факти в толкова удобния интернет. Но има нещо, за което трябва да се прочетат много книги и то от тези, прашните, неотваряни дълго преди това, а някои и изобщо неотваряни.
Собственикът на мястото е роден в град Котел с името Стойко Цонков Стойков и е внук на Стойко Владиславов, известен повече като Софроний Врачански. Своето благоденствие тогавашният Стойко и бъдещ княз Стефан Богориди дължи на една богата гъркиня, за която се е оженил. Гъркинята се казва Рау Сканави и мястото на Златния рог е от нейния чеиз.
Като всяка гъркиня и Рау не зачита българите и всичко българско, нейно дело е и погърчването на някогашния котленец. Гъркинята отказва да споменава българското Стойко, а го променя с гръцкото Стефан. Във фамилното име Богориди внукът на Софроний Врачански все пак успява да вкара нещо българско – името на българския покръстител княз Борис, но и тук Рау Сканави дава гръцкото произношение Богориди. Единствено на погърчаването е устояла баба Гана, майката на княз Богориди, която гъркинята нарича с гръцкото Ана, но инатливата котленка, напук на снахата, винаги пред гостите се представя като баба Гана, българка от Котел.
Кариерата, която прави Стефан Богориди, не е заслуга на гъркинята, а на неговите качества, благодарение на които става един от най-близките съветници на султан Махмуд II, а след неговата смърт и на сина му султан Абдул Меджид.
Още при първата среща между Коста Ранов и Стефан Богориди двамата си допадат – учили са на едно и също място, имат близки приятели – котленците Петър Берон и Раковски. В сприятеляването и сродяването се намесва и Рау Сканави, съпругата на Богориди – жени самоковеца за една своя близка гъркиня от Одрин. Кариерата на Коста Ранов се дължи до голяма степен на това приятелство и княз Богориди се превръща в негов благодетел до края на живота си.
Когато Рау Сканави не е вече жива, навярно като отмъщение за всички гръцки злини, които е изтърпял, а може би и като надежда за опрощение от славния си дядо Софроний Врачански за своето погърчване, княз Богориди подарява чеиза на гъркинята на българската църковна община в Цариград. Волята на дарителя е на това място да се построи българска черква, за което осигурява и необходимите средства. Богориди не е могъл да види Желязната черква, тъй като нейното строителство е забавено и тя е изградена много години след неговата смърт.
Човекът, който осигурява фермана за построяването на българската черква в мюсюлманския град, не е бил долюбван от цариградските българи. Все пак той е висш турски чиновник. Освен това е бил в сериозен конфликт с Иларион Макариополски, когото многократно е разобличавал в непочтеност. Много от църковните деятели са го смятали за „папищан” – привърженик на католицизма, което не е вярно – до края на живота си Коста Ранов остава православен християнин.
След неговата смърт, по различни поводи, Петко Славейков пише в издавания от него вестник: „Бедни ми, Коста Ранов, защо навремето не те слушахме, тогава по-малко щяхме да бъркаме”.
Това е връзката на едното от някогашните самоковски момчета с историята на българската черква в Цариград. По-различна и по-трайна е съприкосновеността на другото самоковско момче. Чешмеджийчето от самоковската българска махала е по-сетнешният митрополит Авксентий Велешки.
Животът на този самоковец преминава отначало като послушник и монах в Рилския манастир, след това е епископ в Кюстендилската епархия, митрополит в град Мостар и по-късно в българския град Велес. Мечтата на Авксентий е да оглави родната Самоковска епархия. Това не се сбъдва – нарасналата популярност сред българите на Авксентий Велешки започва да плаши гръцките владици от Вселенската патриаршия и за да го отдалечат от българските земи, го назначават за митрополит в далечната Драчка епархия. Не се съгласява с това назначение самоковецът и след кратък престой в Рилския манастир заминава за Цариград, където оглавява борбата за независима българска черква.
По това време в Цариград живеят над 40 000 българи и всички те приемат българския митрополит като свой духовен водач. Във Вселенската патриаршия са притеснени от огромния авторитет на Авксентий и го оклеветяват пред турските власти, че готви бунт срещу султана. Авксентий е заточен заедно с Иларион Макариополски. По-късно на заточение е изпратен и подкрепилият ги пловдивски митрополит Паисий.
В защита на заточените се надигат не само цариградските българи, но и руските дипломати в турската столица и от Високата порта обявяват амнистия за българските духовници. По време на заточението Авксентий обаче заболява и няколко месеца след завръщането си в Цариград умира на 1 февруари 1865 г.
Спонтанното решение на цариградската българска общност е „за да стане мястото на българската черква в мюсюлманския град свято, там трябва да бъде погребан свят човек”. По мнението на очевидци погребението на Авксентий Велешки е най-величественото шествие и почит, отдавани някога на християнин в Цариград. Хиляден народ се проточва от Ортакьой, където е бил домът на митрополита, до българската черква край морския бряг. На гроба Петко Славейков произнася емоционално и запомнящо се слово: „Ето, заставаме на гроба на едного от поборниците за нашите черковни правдини. Нека заплачем за нашата черна участ, която ни преследва. Плачете, защото има за какво да се плаче… Да плачем всички. Да плаче Самоков, градът на неговото рождение… С горчиви сълзи да плачем, братя”.
Гробът е оформен до входа на черквата, а по-късно до него са погребани и Иларион Макариополски, и Паисий Пловдивски. Гробовете са запазени при монтажа на Желязната черква и архитектурно приобщени към общия ансамбъл.
Българската православна черква засвидетелства, че тези три гроба правят това място свято, а тримата мъченици са трите стълба на българското православие. Образите на тримата митрополити са изографисани и над входа на Синодалната палата в София.

Опитах се съвсем накратко да разкажа за самоковската диря в цариградската българска черква. Заслужава си, длъжни сме, когато посетим това място, да се поклоним пред паметта и делото на двама наши предци.

Христо Ярловски

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*