Живот, История, Новини, Читателски

Спомени от старите извори

„Требе да беше некаде около четиресе и шеста година. Сите деца от маалата у горнийо край на градо се сбирахме, зимахме цинковите котлета с капаци и одехме у краварнико горе, над Бельова цръква. Обикаляхме около Радината воденица и покрай Бистрица шляпахме през ливадите боси да идеме да си купиме по две-три кила биено млеко.
Ама това не беше лесно, оти пазачо, дека пазеше Бельова цръква, кръчмата там, аязмото и всичко, шчо имаше, пазеше и ливадите на цръквата. А ние, като газиме тревата, он се нервираше и викаше по нас, оти смачканата трева трудно се коси.
Па тогава некой се сети и му рече: „Дай едно котле, и на тебе ке носиме биено млеко!” И он ни даде едно зелено цинково котле с капак, и почнахме и на него да носиме. И он спре да ни пади. Кило биено млеко струваше по две стотинки и секи можеше да си купи, стига да има време да оди дотам. Там, у краварнико, шчо ли немаше! Над илядо крави, гаски, патици и свинье. Летно време изкарваа кравите горе, у летнийо краварник на Широката поляна, а зиме ги връщаа пак тука.
Ние, сите деца, наседали кой каде намери пред мандрата, и чекаме да избият млекото. Понекогаш некой от фрунджиите ни дадеше по един самун. Имаше и един мандраджия, он па ни дадеше една топка масло, а ние нали нема сос шчо да си намажеме залците, гребнехме с пръсто и си ги мажехме.
Додека избият млекото, ние си изедеме лебо. Имаше и един мандраджия, он скришом ни тураше по една лажица масло на дъното на котлето, после сипеше отгоре биеното млеко.
Беше гладия голема, много голема… Ама да апнеш жежок леб и малко масло отгоре, шчо беше благо – не ти е работа!…
Кога реката станеше плитка, си наловехме и риба. Е, не е било Бог знае колко, ама пак си ловехме. Понекогаш си набереме и киселец, за една манджа.  Шчо бея ливади на цръквата, шчо беше чудо!..
Сега, тия дена, ме закара шчерката на племеннико ми до Бельова цръква да видим аязмото. Ама шчо да видим – у него нема капка вода! Дека ойде тая вода? Ама шчо стана и с ливадите, кой ке ти каже?!
Помним, на времето, цръковните настоятели беа си присвоили и си косеа голема част от них. Оно се караа, оно се съдиа, па шчо стана, не знам… Сега гледам – оградата турена чак до аязмото, а тогава ливадата беше чак до реката.
Винаги е имало ора и ора. Кой си е свет, мисли за ората! Кой си е кендоал, така ке се кине…”

Старата жена неволно се усмихваше, вероятно си спомняше нещо смешно. Лицето й изглеждаше някак одухотворено, изпълнено с нежни спомени за радостни и тъжни случки – една плетеница от събития, които оживяваха в сърцето и душата й.

Записал спомените: Димитър Караиванов

Leave a Reply