Живот, Новини, Статии, коментари

Спомен за един Васильовден

Снимка: www.rubrika.eu

Тази година януари беше останал без сняг. Все пак студът напомняше, че е зима и никой не се съмняваше в това.
Беше Васильовден, 14 януари, понеделник. Повечето деца живеехме около училище „Отец Паисий” и учехме в него. Сякаш се бяхме наговорили повечето – на тумби от по пет-шест деца, стиснали здраво сурвачките, не подминавахме нито една къща. Отваряха ни ранобудните стопанки с приветливи лица, някои дори ни канеха да влизаме в спалните, където сурвакахме съпрузите им след среднощното веселие, още спящи или излежаващи се в леглата си.
Хората бяха бедни, нямаше какво да ни дадат, но все пак се намираха сушени плодове от диви джанки, киселици и круши, сладки и понякога дребни стотинки. Но това не беше важно. Важно беше, че това си оставаше най-желаният и най-весел празник за децата след Коледа.
На никого не му идваше на ум, че беше учебен ден и всъщност, че трябваше да сме на училище. На никого не му беше хрумнало да поиска разрешение да отсъства този ден, за да може да отиде на „сурова”…
На сутринта на следващия ден учителката ни влезе в класната стая, спря се, огледа всички чинове и се увери, че няма отсъстващи. Този миг сякаш трая цяла вечност. Остави тя чантата си на катедрата и отново впери поглед в класа. Беше възрастна, около 45-годишна жена, с късо подстригана коса. Винаги беше гримирана. Дали защото лицето й бе много бледо, кожата сякаш беше бяла, тя използваше червило, което ярко открояваше тънките й устни. Слагаше и по малко руж на бузите си. Винаги беше облечена в сив или бежов костюм и с неизменната бяла блуза.
По начина, по който огледа класа, усетих някакво напрежение в класната стая и знаех, че нещо ще се случи. Тя направи опит да се усмихне и попита:
– Имаше ли сурвакари? Който е ходил да сурвака, да си вдигне ръката!
Гора от ръце… Неволно вдигнах ръката си и аз.
– Всички, които са ходили да сурвакат, да излязат на дъската!
През цялото това време не откъсвах очи от лицето й. И друг път не съм харесвал това лице, но сега беше нещо различно. Тя се усмихваше, но очите оставаха студени и напрегнати. Неестествената червенина на лицето й се открояваше още по-ярко.
Застанахме пред чиновете, на които бяха останали седем-осем добре облечени деца, учудени не по-малко от нас. Гледахме се едни други и чакахме какво ще последва.
Учителката М. не бързаше. Не зная колко минути бяха изминали, но на мен ми се сториха цяла вечност, когато тя отчетливо каза:
– Ето ги нашите сурвакарчета, за които сурвакането е по-важно от училището.
Чувствах се смазан и унизен. Да бях откраднал нещо, нямаше да бъда толкова зле. Ушите ми бучаха, не чувах какво каза учителката след това. Машинално тръгнах след другите, когато беше разрешила да седнем по местата си.
Не зная как съм изглеждал, но когато се прибрах вкъщи, зарових лице в скута на майка си и на пресекулки, потънал в сълзи, й разказах за случилото се. Тя не каза нищо и дълго усещах топлите й ръце, с които ме милваше. Не отправи и никакъв укор по повод случилото се – за учителката не можеше и да се помисли. На такава почит и уважение бяха учителите по това време…
Продължих да ходя на училище. Януари и февруари се изнизаха. Стремях се не само да не отсъствам от училище, най-много се страхувах да не закъснея. Защото който имаше лошия късмет да закъснее, щеше да усети какво означава изразът: „Да ти донесем ли закусчицата?!…” и други подобни. Не полагах особени усилия, не се вълнувах вече от оценките. Важно беше да завърша второ отделение, затова броях дните, защото знаех, че повече няма да се върна в това училище. Бях предупредил майка си, че ако не ме запише в „Борис Хаджисотиров”, няма да ходя на училище.
Когато този момент настъпи, чувствах, че съм постигнал голям успех за себе си.
…Отново наближаваше Васильовден, но това вече не означаваше нищо за мен. Бях отписал този празник завинаги от живота си. Бях си дал клетва, че ако някога порасна и се оженя и имам деца, те никога няма да станат сурвакари. Този обет изпълних не само с моите деца, а също така и с внуците ми, но патината на времето не успя да заличи спомена за онези студени очи, които ме преследваха мен, малкото сурвакарче…

Димитър Караиванов

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*