Живот, Култура, Новини, Статии, коментари

Утешителна печалба

Васил Чакъров

Преживелици

Беше през 80-те години. Едно лято организирахме екскурзия до хижа „Чакър войвода” и двореца „Саръгьол”. Целта беше да се разходим на чист въздух из невероятната рилска природа, да поспортуваме, а заедно с това и… да разгледаме двореца, до който обикновеният човек нямаше достъп.
Към малката ни компания се присъедини с голямо удоволствие и художникът Васил Чакъров, който като изявен любител на изкуството пък бе просто възхитен от възможността да види в двореца оригинални платна на Константин Щъркелов и други големи наши творци /знаехме от по-преди, че там са запазени такива/.
Беше почивен ден. Използвайки „връзки”, ръководителят на нашата група бе постигнал предварителна договорка с ръководството на двореца да бъдем допуснати да го разгледаме, включително, разбира се, и съхранените там картини.
Пристигнахме в Боровец, а после със седалковия лифт се изкачихме на Ситняково. От там по приятния коларски път за около час и половина стигнахме хижата. Починахме малко и без да се бавим, се отправихме за „Саръгьол”. Минахме през известната голяма слънчева поляна, на която, струва ми се, още се ползваха изградените къщички под ръководството на самоковеца проф. Петър Попхристов за лечение на кожно болни, и слязохме с нетърпение към двореца. Всичко вървеше като по ноти…
Там обаче ни очакваше неприятна изненада. Шефът на охраната се извини, че буквално в последния момент, преди малко, му съобщили за някакви „големци”, които щели да дойдат в двореца. Стана ясно, че при това положение нашето посещение няма да може да се осъществи.
Всички бяхме разочаровани, а безспорно най-много художникът Чакъров, който с такъв мерак бе станал съучастник в похода ни! Но какво да се прави… Повъртяхме се малко и решихме да останем наблизо поне да обядваме, пък после да видим какво ще правим по-нататък.
Чакъров обаче, загубил напразно ценно време, се отказа от поканата и пое по обратния път. Съжалявах, че не можем да видим двореца и картините, но дваж повече съжалявах, че такъв познавач като Васил Чакъров няма да може да се докосне „на живо” до някои от творбите на своите кумири. Представям си колко вдъхновен и удовлетворен щеше да бъде този чувствителен човек и рядък изкуствовед, ако обещаната среща бе станала!…
Нейсе. Останалата част от компанията седнахме наблизо да обядваме. По едно време някой от нас се втренчи в далечината: „А бе, това там не са ли малини?!…” Отсреща, през поляната, наистина нещо сред храстите се червенееше. Отначало не обърнахме много внимание, но след малко, като утолихме глада, се поразмърдахме. Когато наближихме, се оказа, че „червеното” са наистина малини. Опитахме ги – едри, с чудесен аромат, а и сега както се казва – екологично чисти. Прекрасен десерт!
Но най-интересното предстоеше. Оказахме се в центъра на истински малинаж. Накъдето и да погледнеш – пред очите ти са само тези големи, сочни и сладки плодчета, които като че ли нямаха край… Може би с часове сме брали на пространство колкото кажи-речи една голяма стая. Сиромашко не видяло – наядохме се, дето се казва, до пръсване, а колко още непроверени храсти малини оставаха! Нямахме нито щайги, нито кошнички, нито някакви кофички поне – просто не бяхме подготвени за такъв урожай…
На фона на несъстоялата се среща с двореца и съхранените там художествени платна това беше нашата утешителна печалба… Но по своему, и сега като се замисля – това беше и една среща с красотата, с плодородието, чистотата и чара на Рила – тази планина, която бе и продължава да бъде светая светих за толкова много наши, а и чужди творци…

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*