Живот, Новини

Яребковица, където котките не бягат от хората

– Здравей, чеде! Отивам да нахраним яретата и че дойдем. Изчакай ме у къщата, там е синът ми. Ако искаш, па, ела с мене, сега не сте видели такива животни…
Нямаше как да откажа поканата на баба Цветанка. Наистина отдавна остана времето, когато в двора на баба ми и дядо ми имаше кози, кокошки и прасета. Сега ми се струва сякаш това бе в отминала епоха, ненадейно заменена от новото хилядолетие. Още помня една от знаменитите ми детски снимки – невръстен и ухилен хлапак, притиснал към себе си клето яренце…
Пътьом към кошарата с козите, пристъпвайки бавно, но сигурно, възрастната жена напълни тенджерата на черния Барон. Именно кучето бе първото живо същество, което ме посрещна в Терзийска махала на Яребковица на 11 април 2020 година, около 14.30 ч. Първоначалната му изненада се изрази в две-три плахи пролайвания. Постепенно учудването на Барон премина в небивал ентусиазъм, като най-потърпевшо от него се оказа скъсаното ми от мощните лапи на четириногото яке.
Вече в съседната кошара баба Цветанка приседна внимателно на нисък дънер, извади от торбичката три стъклени бутилки с биберон на гърлото и моментално бе обградена от три сладки яренца – двама белоснежни красавци и по-голямата им, но само „по ЕГН”, не и по размер, петниста сестра.
Упражнението изглеждаше просто – естественият наклон отвеждаше претопленото мляко право към устите на зажаднелите животинки. Уверено понечих и аз да помогна – взех една бутилка и започнах да коткам яретата. Е, оказа се, че или съм абсолютен лаик, или пък малките козлета са привикнали към своята втора майка. Заключих, че и за тази работа си има чалъм.
– Родиха се точно на Трифон Зарезан – заразказва баба Цветанка. – Затова и така ги кръстих – Трифон и Трифонка, а онзи с големите уши е Белушко. За него помогнах на майката, защото тя се беше вече уморила. Показваха му се само главичката и двете предни крачета. Трифонка ме обича най-много, не ме пуска да се отделя от нея. Другите се сприятелиха с овцете, докато тя е все по мене – сподели със спокоен глас белокосата жена. Спомни си, че при раждането им през коварния месец февруари се е разразила голяма снежна буря и едвам е стигнала до кошарата.
Цветанка Терзийска има около 80 години, а в последната четвърт от тях посреща предизвикателствата на живота в къщата на мъжа си в Яребковица. Родом е от дупнишките села, а голямата част от трудовия й живот е преминал в системата на Министерството на вътрешните работи в София. Веднага след пенсионирането се мести в Яребковица, където зиме и лете се справя със студ и пек.
В трудното всекидневие на 1150 метра надморска височина неизменно до нея са любимите животинки – кучета, котки, кози, овце, крави… Наскоро кравата навлязла в размножителен период, но още от по-рано стопанката й останала без бик. Така се наложило спешно да се търси осеменител. Труднодостъпният район обаче забавил бъдещия татко и така работата се отложила за неопределено време.
В такъв момент разбирам старите самоковци, които навремето са отклонили, както твърди легендата, предложението на Фердинанд за въвеждането на железопътен транспорт с аргумента, че свирката на влаковете ще стряска биковете…
Проблемите тук се различават от нашите градски трудности. Общото в тях обаче е едно – човекът. Неговата липса или пък… наличието му. Наскоро съсед на баба Цветанка си дошъл на село с високопроходим автомобил, като пуснал ловджийското си куче да тича на воля по колата. Вместо това четириногото инстинктивно насетило плячка и наяло една от пасещите си спокойно тревица овце на баба Цветанка. Като научили за случката, преминаващите от време на време младежи от селата в Дупнишкото поле набързо искали да организират вендета. Тогава баба Цветанка ги спряла:
– Обясних им, че както аз си обичам моите животни, така и той си обича неговото куче…
Възрастната жена ме впечатлява с трезвата си оценка на тази иначе дълбоко емоционална случка. Миролюбивите й възгледи показват, че у баба Цветанка е концентрирана мъдростта на годините и достолепието на цяло едно отиващо си поколение.
– Сега се разбрахме със съседа – продължи баба Цветанка – когато тръгне от София, да ми се обади…
– Как ще ти се обади? – недоумявам аз.
– По телефона. Ето, той е винаги с мен. Не е като тия, новите, дето се пипат с пръсти и струват по 800-1000 лева. Моят струва 30 лева, но ми върши работа вече толкова години… По него се свързват с мене и от Радио Благоевград. Преди беше Ваклинов, но той се пенсионира и сега ми звъни Биляна Славчева – шокира ме баба Цветанка.
После обясни, че си зарежда уредите – телефон, радио и телевизор, чрез свързани с фотоволтаичен панел акумулатори. Аха да й споделя, че две години съм бил кореспондент от Самоков на това радио, когато телефонът й позвънява. Точно там – в тъмната барака с яретата. Точно там и точно в този миг баба Цветанка научи, че… съпругът й в София е починал…
Никой не ни учи как да реагираме в тези моменти. Нямаме списък с указания, набор от последователни стъпки, шаблонни думи и фрази, които да използваме. Имаме едни пусти съболезнования, които се разстилат в пространството като пясък в пустиня…
– Скоро имаше рожден ден – беше много весел, чухме се по телефона, и обеща да почерпи. А то какво стана…
Цветанка Терзийска се изправи на крака, поотупа се и пое със ситни крачки към къщата, където я чакаше синът й. „Какво ще му кажа?”, промълви тихо тя. Нищо не успя да продума, но черната вест бе разшифрована. Отстъпих с натежало сърце назад.
…На изпроводяк ме съпроводи една мила котка. Не, две. Т. е. три. Сиви, гальовни, игриви. Излегнаха се на слънце и се оставиха да ги погаля. Наоколо птички подеха псалм за живота…

Делян Василев

Leave a Reply