Бай Кольо – строителят на София, зидарят на чешми в Самоковско

Никола Чолаков

Знаем, че парите не са всичко в този свят, но че всичко около тях се върти. Кое е другото, извън финикийските знаци? Много пъти съм си мислил не е ли това душата. Това, което старите хора наричаха човещина. Желанието да свършиш нещо полезно не само за себе си. Ищяхът за работа, който сърби ръцете ти; неспокойствието, което не ти дава мира и когато отдавна си заслужил пенсия…
С Никола Чолаков се запознах първо задочно. “А бе има тук един бай Кольо – прави кладенчета… Що не вземете да напишете нещо за него”, подметна преди време приятел. “Какви кладенчета?”, погледнах го едва ли не недоверчиво. Не ми се вярваше, че в това време на безкрайния т. нар. преход, време на обедняване – колкото материално, повече като че ли душевно, време на повсеместни удари под кръста и на оплакване от всеки срещнат, някой ще тръгне просто ей така, да дава живот на изворите по горите…
Пък и как ги прави тези чешми? Някой дава ли му пари, плаща ли му, откъде материали, майстори, време, сили… Нали е криза, бе!
…После видях едно от творенията на бай Кольо. Покрай стария път за останалото под водите на яз. “Искър” село Калково, след Мечката, бе иззидал /и изписал!/ красива чешма, бе направил маса и пейка за отмора.
“Добре, де – направил си – хубаво, ама как се сети за това, нали всичко струва пари, сам ли работи”, питам го сега, когато вече се познаваме.
Помогнало му едно “момче” с багер – Веско Герджинов, отбило му и от цената, платил му само надницата и нафтата. И други някои са му помагали. Плащал и на тях. Със свои пари. Но основното – сам. Докарал водата от 800 метра! Само маркучът му излязъл хиляда лева. Другото… Направил го сам. Нали е майстор. Строител. Нищо, че е вече на седемдесет и три.
Бай Кольо не говори много. Отмерва думите. Но можеш ли накратко да разкажеш за този над половин век по скелите…
Началото е през 1939 г. в панагюрското село Петрич, сега в община Златица /”Там при първото си сражение Бенковски е разгромил башибозука”, напомня с родолюбива местна гордост историята на Априлското въстание майсторът/, но кръвно е свързан с нашия край още от младежките си години – жена му е от останалото под водите на язовира друго село – Горни Пасарел, от някогашната Самоковска околия. Заедно са още от шейсета – вече петдесет и две години…
Преди това… Едва 16-годишен дошъл в столицата занаят да учи. През петдесет и пета се записал в строителната школа на “Трудови резерви”. “Тогава в София ЦУМ се строеше, Партийният дом, центърът, в такова време съм почнал”, припомня си майсторът. Десет месеца в школата – яка теория и практика. Когато го взели в казармата, бил вече строител шести разряд.
После продължил зидарлъка. Пет години и работил, и учил /излишно е да го питам трудно ли му е било/, но завършил вечерно строителния техникум ”Христо Ботев”. Спомня си сега последния обект, преди да се пенсионира – жилищен комплекс на “Мотопистата” в София, където въвеждали гипсокартона като строителен материал. Първият му обект пък бил подстанция в Дървеница…
От двайсет години вече е пенсионер, но никога не е скъсвал с професията. Комплекс в Симеоново, сервизи, завод в Костинброд… Какво ли не му е минало през ръцете. Но и през ума, и през душата. Това, последното, не го каза…
Бригадир и технически ръководител в “Софстрой”. Цяла година работил в Узбекистан, където в столицата Ташкент построил с колегите училище – дар от България за пострадалата от разрушителното земетресение през 60-те години република. Пак по това време някъде бил с младежка бригада в Монголия. Учели на майсторлък тамошните си колеги.
После? После… “Двайсет години ръководех бригада.” На кои обекти, питам. Младеещият ветеран ги изрежда, а аз не смогвам да записвам и разчитам и на паметта си – жилищните блокове от някогашната самоковска автогара на “Ситняково” /при сегашното румънско посолство/ по посока на хотел “Плиска”; новото посолство на Русия; много блокове в “Младост”; хотелите “Хемус”, “Родина”, парк-хотел “Москва”…
С усмивка си спомня как когато започнали да изграждат Окръжната болница /сега УМБАЛ “Св. Анна”/ в столицата, “кукуруз и люцерни” било всичко наоколо. “Двойките от София там се любеха”, прави дяволита физиономия иначе сериозният, висок и снажен мъж.
…Вилата на бай Кольо, цялата, е от речен камък. “Камъче по камъче съм го събирал”, обяснява този човек – колкото странен, толкова и истински.
Съпругата му не е добре със здравето, но къщата “свети”, а за градинката, оранжерията и стопанството да не отваряме дума – “гледам бобец, картофки, пчели, кокошки, пуйки, зайци…” Още по-интересното е, че тук – в Самоковско, в стопанството на бай Кольо, се раждат, колкото и да е невероятно, и чудесни дини, кафе и дори фъстъци!…
Две дъщери имат, двама внука, две правнучки, а и две внучки – “едната в МЕИ-то, а другата – с второ висше в Германия – право”.
Ех, Европа…
Според бай Кольо обаче и хората у нас започват да се отнасят по-грижливо към отпадъците. Край чешмата и къта за почивка, които е сътворил на пътя край язовира, поставил и кошче. Останал удовлетворен, че посетителите вече не разхвърлят отпадъци кой където му скимне, както е било до скоро, а ги оставят в коша. “Е, аз закарам после боклуците и ги изсипя в голяма кофа в Мечката, но не мога да върша това постоянно. Затова ще искам от Общината и за боклука в този район да минава кола”, загрижен е майсторът.
В района на известното Циментово кладенче също е съградил чешма “с масичка и каквото трябва…” Там пък е докарал вода от 500 метра. При извора е построил и два кубика резервоар. Всичко е изпипано така, че вода постоянно да има и морен пътник да може на часа да утоли жаждата си…
И на Низамския кладенец има чешма, маса, пейка – и всичко това пак е дело на Никола Чолаков. Сам той е докарал чак от там – от цял километър, вода за къщата си.
Ето, и на Низамски кладенец, в гората – човек не само ще пийне водица и ще се освежи, но и ще поседне, ще почине, ще се поразговори, ако си има или ако си намери дружинка… И всичко е изградено здраво, стабилно, да може много лета да се ползва от людете.
Как му е хрумнало всъщност да прави чешми? – “Нали трябва да оставиш нещо на този свят”, отговаря. В неговите уста тези думи не звучат никак, ама никак превзето или пресилено…
Само добавя, че нощно време много често мъдри проектите. И на сутринта вече го сърбят ръцете за работа.
Сега е замислил нещо още по-интересно да построи. Какво ли? Замък! Да, замък… Показва ми проектите. Как ще изглежда оригиналното здание от различни гледни точки…
Казал преди време на строителен специалист: “Да, колеги сме – и ти можеш да направиш проект, и аз, но има и разлика – аз мога и да изпълня, да построя нарисуваното…”
“И то – как!” – бих добавил пък аз сега, като слушам стария строител, разглеждам проектите и стореното от него наяве и на фотоси…
За своята всеотдайна работа и за майсторлъка си през годините и десетилетията е носител на какви ли не високи награди – орден “Червено знаме на труда”, всички степени на “Орден на труда” – златен, сребърен и бронзов, три значки “Колю Фичето”! Преди години на тържество в московския Кремъл високо отличие му било връчено в присъствието на първия ръководител на съветския младежкия съюз /съкращението “ВЛКСМ” Чолаков и сега произнася без грешка/ Евгений Тяжелников и на героя от Отечествената война прославения маршал Судец.
Редовно Чолаков участвал и в професионални състезания. Спечелил конкурс за мазачи в монголската столица Улан Батор, бил обявяван за най-добър зидар в страната ни…
Когато изразявам изумлението си от многобройните му големи награди и подбирам подходящи думи, за да изразя възхищението си от него като заслужил българин, Никола Чолаков ме прекъсва, поглежда ме изпитателно и сдържано изрича: “Мен държавата ме е създала и ме е издигнала – и в школата – един молив не съм купил, дето се казва – всичко държавата поемаше, и в техникума, и после…”
Малко преди да се разделим, пък доверява: “Рибари бяха разпънали палатки при чешмата до язовира и ми викат: “Ама ти ли си тоя, дето е правил всичко това!?… Жив и здрав да си! Ела да те почерпим…”
Колко е кратък човешкият живот, а може да бъде толкова богат, Господи!…

Тодор Попов

Можете да харесате

1 Comment

Add yours
  1. 1
    Kondofersky Alexandar

    Сърдечни поздрави на бай Кольо и на Тошко, разказал на всички ни затрогващо за един всеотдаен и осмислен човешки живот!Нека хората като бай Кольо бъдат пример за младите. Да се учат от него на труд, усъвършенствуване, човеколюбие!

+ Leave a Comment

*