Балада за изчезналото село Шишманово

Какво беше и ще остане в сърцата ни нашето село Шишманово?
Село родно, мило, с нищо незаменимо и толкова силно родените в него пленило, че докато очите ни гледат, все за него ще милеем и любимите ни шишмановски песни ще пеем. То сега не съществува, но в нашите сърца е живо и вечно ще живее /има и издадена книга “Шишманово живее”/. И след 57 години нашите чувства, обич и преклнение не ще избледнеят, а все по-силно в сърцата ни с мъката ще се слеят.
Шишманово, мое село родно, мило, на кого и с какво ли си сгрешило, та толкова жестока съдба те сполетя, че водата на р. Искър те заля? Кой ли, кога и къде реши да те разруши, а нас, твоите жители, клети остави за родно село да жалим и никога да не те забравим…
Обичам! Обичам! Обичам! Истински те обичам, мое мило родно село Шишманово! И колкото повече остарявам, все повече за тебе съжалявам. Обичам твоята толкова красива природа, всяко цвете, всяка птичка и наистина всяка мъничка тревичка!
Обичам къщите, дворовете, градините и най-вече хората: родители, роднини и приятели, с които радости и мъки сме делили и не сме си сгрешили. Обичам нашата улица, нашия мегдан, където неуморно с другарчета тичахме, играехме, пеехме и добре си живеехме.
Обичам и сватбите с “шареното хоро”, и шишмановската женска носия, която свои символи изразява: омъжената жена – със сукман и зелена фута /престилка/, годеницата – алено червена, а невестата – с бяла дантелена фута, бял нагръдник, бели чорапи, черни обуща с токчета и каишка, в сукман със златни пайети облечена и за младоженеца наречена. Тя, невестата, да му бъде вярна съпруга, а той да не поглежда в друга.
Обичам – не на последно място, манастира “Успение Богородично”, скрит във вековната гора, сякаш за да не гледа яростните вълни на яз.”Искър”, погубили селото. Той като магнит привлича шишмановци всяка година на събора в последната неделя на август и ревностно пази всичко шишмановско.

Мъката си изпя една шишмановка:
Руска Димитрова Чалева-Караджова
от Ихтиман