Болка за родното школо

Село Бели Искър, 17 септември. Вървя по улицата и нещо ме безпокои. Нещо не е така, както е било на този ден и както трябва да бъде. Тихо, глухо… Досещам се… Ами няма ги децата по улицата, с цветя в ръце, забързани към родното училище, за знания и наука. Няма ги родителите, развълнувани да ги изпращат и да ги напътстват. Ами така е било от 1873 г. та чак до 2012 г. Близо 140 години!
А училището стои самотно сега – за първа година, пусто е, а иска да чуе детската врява и да посрещне малките палавници. Къде ли е звънчето, което толкова години е звъняло над селото и е събирало и мало, и голямо в двора!? Няма да чуем стихове и песни за първия учебен ден, пожелание за успешна работа, няма да минат учениците под венец от цветя…
Защо стана така!? Вместо да цари радостно оживление в селото, рано сутринта родителите на учениците в този ден, напрегнато си задаваха въпроси: “С какво да пътуваме, къде да чакаме децата, как ще преживеят те промяната, кой ще ги води утре, вдругиден…”
А и щъркелите си заминаха. Всичко навява тъга, тишина. Какво ли ще стане със селото след години?!… Въпрос, за чийто отговор не искам и да си помисля.
И все пак… честит празник, ученици!