Да оцелееш в ада на блокадата…

Алина Тошева, Алла Николевна, Игор Караславов и Игор Завялов

Поколението, към което принадлежим, мина през часове по руски език, по гражданска отбрана, пред екраните с руски филми за войната, за живота, с прекрасните руски песни и танци. Слушали сме, гледали сме, чели сме за онези 900 дни, в които един от най-красивите градове на света – Ленинград /Санкт Петербург/, остава откъснат и в блокада – фашисткият обръч на смъртта, с който Хитлер цели градът да бъде заличен от лицето на земята, а населението – напълно унищожено.
И сега още ни побиват тръпки, когато си спомняме тези моменти. Но още по-вълнуващи и незабравими ще останат няколкото часа, в които самоковци имаха трепетно и несравнимо чувство да бъдат сред хора, които макар и в детска възраст, са били в този земен ад и за които съдбата е решила да оживеят.
На 11 март в Самоков гостуваха четирима членове на Съвета на ветераните от Великата отечествена война – руски съотечественици в България, всички те свързани лично с Ленинград и тези събития. Сред тях бяха трима представители на т. нар. блокадници – преживели блокадата и всеки от тях загубил близки родственици във войната. В България живеещите сега блокадници са 21, от които в Самоков пристигнаха четирима – Игор Николаевич Завялов, Алла Николаевна Илиева и Игор Славович Караславов. В групата бе и Алина Михайловна Веселова-Тошева, която, родена само няколко месеца преди блокадата, освен спомените за починалия свой баща в обсадения град, носи и смътните, но кошмарни спомени от пребиваването в трудов лагер в Германия, трудните следвоенни години, тежкия печат, който войната е оставила върху здраве и психика.
Повод за гостуването бе отбелязаната в края на януари 70-годишнина от окончателното снемане на блокадата през 1944 г. Историческо събитие – 27 януари е обявен за Ден на пълното освобождение от съветската армия на Ленинград от блокадата на немско-фашистките войски. Ден, който като много други в Русия е ден на скръб, памет и поклон. Ден, който е и празник, но както се пее в песента за Победата „праздник со слезами на глазах”. И за да ги няма сълзите, за да не се повтаря нищо от ужасите на войната, за да не покрива безпаметство историята, като че ли продължават да си остават най-важни разказите на преживелите онези години – най-силни, най-трогателни и запомнящи се. Затова и ветераните пътуват, естествено, колкото позволяват здравето и силите им. Затова са срещите им с различни хора, в различни градове. Срещи, които всъщност никак не са добри за здравето, за душите им, защото всяка е преживяване отново и отново на трагически дни, но срещи особено ценни именно с тези лични, емоционални разкази на късчета спомени, врязали се в детската памет, които стягат гърлото и на разказвачи, и на слушатели. И така стигащи най-дълбоко в сърцата, защото, за да се пази незабравата в помощ са и съвестта, и срамът, но и жалостта.
Такава се оказа и срещата в Самоков. Тя се осъществи благодарение на Марина Шуманова, председател на клуб „Малахит” – самоковската структура на Федерацията на руските съотечественици в България. Към нейната покана за гостите се присъединиха и членовете на самоковския Руски клуб. Затова и официалното посрещане стана в клубната стая. На скъпите гости с много топлота бяха засвидетелствани обич и най-искрени добри чувства. Накратко гостите бяха запознати с дейността на клуба, разгледаха албуми, разписаха се в Паметната клубна книга и оставиха безценни подаръци – екземпляр /единствен в България/ от в-к „Судьба”, със статии за събитията отпреди 70 години и късче от паметната лентичка, наречена „Ленточка Ленинградской Победи”, която вече пета година се разпространява в града на Нева точно в дните на победата. Лентичката, събрала два цвята – тъмно зеления /олива/ на победата и светло зеления – на живота, и която също като Георгиевската символизира – знаем, помним и се гордеем.

Гостите в Руския клуб

Председателката на клуба Мария Крекманова приветства гостите и като поздравление към тях изпълни и разтърсващото стихотворение „Дневникът на Таня Савичева”. На ветераните бяха поднесени и цветя и сувенири от клуба и града. Видимо впечатлени от всичко, гостите споделиха, че съвета на ветераните, в който членуват, са основали скоро като обособена организация и самоковския опит ще им бъде от полза.
По-късно и с по-голяма аудитория срещата продължи в препълнената зала на Общинския съвет на БСП. Гостите бяха посрещнати с хляб и сол. Всички присъстващи станаха на крака, а през това време звучеше безсмъртната „Вставай страна огромная”. Пенка Пенчева рецитира стихотворението на акад. арх. Богоя Сапунджиев „Да съхраним паметта”. С уводни думи за Ленинградската блокада и гостите вечерта бе открита от г-жа Шуманова. След това се смесиха българска и руска реч, обща информация и цифри, лични спомени.
Пръв говори Игор Завялов. Той определи блокадните дни като предел на човешките възможности, в които най-голяма е жестокостта към децата – 400-те хиляди деца, които са били останали в града с родители и без родители. След това накратко представи хронологията на събитията от тези точно 872 дена. Цифри и факти, зад които стоят невероятен ужас и нечуван героизъм.
Блокадата на Ленинград започва на 8 септември 1941 г. и продължава до 27 януари 1944 г. Градът е подложен на масиран обстрел. На намеренията на Хитлер да сравни града със земята помагат гладът и жестоката зима. Над 800 хил. души от цивилното население са починали по време на блокадата. На известното Пискарьовско гробище на повечето паметни плочи са изписани само години, имена няма – жертвите са били неизброими. И най-много – в 1942 и в нейната ледена зима. Факт – в едно общежитие събирали починалите и ги пускали в шахтите. Когато свършила блокадата, камарата с тела била стигнала до четвъртия етаж. Нали и живите не са имали сили за повече… И в погребалните книги за някои от дните няма имена, има само цифри за броя починали – и те са от 3000 нагоре. Присъстващите чуха още за пътя на живота по Ладожкото езеро, за невероятния концерт на Ленинградската 9-та симфония на Шостакович, за сбирката от няколко тона уникални семена на зърнени култури, към която никой не е посегнал въпреки нечовешкия глад и е съхранена, за да има стопанство и след войната, и още, и още…
За себе си г-н Завялов сподели, че роден броени дни преди началото на войната, остава в обсадения град всичките 900 дни и е оцелял благодарение на своята майка.
Разказът на Игор Караславов бе за неговия живот. Баща му е българин, политемигрант, разпределен в Ленинград, където среща бъдещата си съпруга. Там през 1939 г. се ражда той – вторият син. Само след две години е войната, блокадата. Майката с двете си деца е евакуирана. Бащата, заедно с тримата чичовци, воюва на фронта. Единият от тях е убит през 1942 г. А в тила остават живи само майката и малкият. Починала е бабата, после – по-големият брат на Игор. През 1948 г. се завръщат в България. Учейки в 3 и 4 клас, Игор учи и български език. После учи в руско училище, след това завършва електроинженерство. Всичките си години отдава на своята България, но не забравя онова страшно детство.
Разказът на Алла Николаевна бе почти през сълзи: „Била съм на две години тогава. Много деца умряха, а аз по чудо оцелях. Баща си не помня. Цялата тежест на семейството легна на раменете на мама. Тя беше силна по характер, спортистка и може би това ни помогна да оцелеем. Работила и живеела с мисълта, че когато се прибере, може би няма да ме намери жива. През 1942 г. ни евакуираха в Казахстан. Когато се върнахме след блокадата, всичко беше разрушено. Навсякъде се гонеха големи плъхове, които често ме нападаха и хапеха. Помня и такъв случай – сама съм у дома и се чука на вратата. Отварям – на прага стои немец – брадясал, изнемощял, страшен!… /Немските пленници по това време ходеха по къщите и молеха за храна/. Не знаех какво да направя… Затворих. За мен – детето – той си оставаше страшния враг. Въпреки всичко в училище учехме немски, пеехме песни на Бетовен, животът продължаваше. Успях да завърша Медицински институт. Омъжих се за българин и продължих да живея и работя в България. Много неща са преживени, но и при мен спомените от дните на детството си остават дълбоко в съзнанието ми и вълнението при връщането към тях е огромнои трудно преодолимо.
Последна своя разказ, не по-малко емоционален и покъртителен, поднесе Алина Тошева /б. р. ще го публикуваме в следващия брой/.
Съдби…
А какво бе въздействието от думите на гостите можеше да се разбере по пълната, невероятна тишина, която цареше в залата. Тишина, съсредоточени, сериозни лица, сълзи… И много въпроси, които желаещите да ги зададат, преглътнаха. Всички чувстваха, че няма повече какво да се каже и повече думи биха били ненужен досег с раните в душите на тези хора. Просто всеки бе направил и коментар и извод за себе си.
Единствено към гостите като отклик и сякаш събрала мислите, вълнуващи всички останали, се обърна членката на клуба Ани Балабанова, чиито думи прозвучаха не по-малко емоционално от чутото дотогава: „Вие ни заредихте с много човечност. Провокирахте ни с всичко, което сте изживели. Бог ви е избрал да оцелеете и да ни разказвате всичко това за поука. Бъдете благословени!”
В края на официалната част на срещата Алла Николаевна връчи членски карти на новоприети членове на Руския клуб в Самоков – Елена Джупанова и Ана Субева. Сърдечно бе поздравена и Таня – наше руско момиче, самоковска снаха, която в същия ден имаше юбилей. Сред присъстващите имаше представители на Общинската библиотека „Паисий Хилендарски”, Военния клуб, преподаватели по руски език. Срещата завърши с другарска почерпка, за голяма част от която искрени благодарности заслужиха фирма „Дусман” и лично Иван Симчев.

Димитрина Божилова
Инж. Спаска Шехтова

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*