Дело № 360…

За собствеността на Байракли джамия

Дава се ход на дело № 360 от 2013 г. А то, делото, което бе на път да взриви самоковското обществено мнение и събра спонтанно повече от 8000 подписа в защита, е за претенциите на мюсюлманското вероизповедание „да му бъде възстановена собствеността върху Байракли джамия”.
Ако човек се занимае по-внимателно с материалите по делото и начина, по който се третира материята, е трудно да схване дали въпросът е верски, дали се политизира, или пък е просто само бизнес.
Ищец неизменно е Главно мюфтийство – София.
Едва ли човек, запознат с историята на Самоков, би отрекъл наличието на мюсюлманска турска общност в определен исторически момент и проекцията на тази общност в имоти и молитвени храмове. А той, историческият момент, изтича с онова значимо политическо събитие, каквото е Освободителната Руско-турска война от 1878 г. И не толкова самата война, колкото основно променената икономическа обстановка карат турското население окончателно да напусне града Самоков. Така, ако малко след Освобождението цифрата на турците да е посочена като 608, то през 1887 г. те са 187, през 1900 г. са 117, а през 1910 г. остават само 73 души.
Наред с този демографски срив се задълбочава и обедняването на турското население, което губи своите икономически позиции и като последица е в невъзможност да поддържа своите джамии. В доклад от градската управа до окръжния началник, изготвен в 1880 г., се дава следната картина: „От 12 джамии – 3 са разорени, 3 полуразорени, във 2 са сложени военни пособия, 4 са здрави. От тях в 2 се извършва богослужение…”
Невъзможността за поддръжка на всички тези джамии има за своя логична последица събарянето на по-голямата им част. През 1886 г. Градският съвет предлага на Турския духовен съвет в Самоков да разруши джамията, намираща се в Мойсеевата улица до Еврейското училище, че била се съвсем разпаднала и „огрожавала с падане…”, да я разтури, докато не е паднала от само себе си, а Мюсюлманският духовен съвет отговорил, че не можел да я разтури по причина, че им не позволява Корана, но „няма да претендират за разтурянето й”.
В следващите години става практика именно Общината да се разпорежда с това имущество, включително са предавани и вакъфски имоти. Не липсват случаи, когато самите турци призовават вместо да се разрушава една джамия, тя да служи, като се превърне в църква, тъй като мястото вече е свято, но това пък е друга история. Твърде много са случаите на взаимодействие между новото градско управление и мюсюлманското вероизповедание, говорещи за лоялност и взаимно зачитане, за да търсим някакъв елемент на репресия или политически натиск.
Основателен е въпросът кое щастливо обстоятелство спасява единствената останала в града джамия? В началото, разбира се, са изключителните художествени качества, както и специфичната архитектура на джамията, определящи я като уникална /още два подобни аналога фигурират в съседни балкански държави/. Но тук е и мястото на самоковската интелигенция, която твърде рано, още в 1928 г., предлага списък на „народни старини” в Самоковско, които да бъдат защитени със законова санкция /това е трети случай в Царство България/. В този списък е и джамията, по-справедливо вписана като „Йокуша”.
Няма да е пресилено, ако твърдим, че без тази грижа към културното наследство и тази джамия щеше да последва съдбата на всички останали. Защото ще минат десетилетия на забвение, пълна изоставеност, а физическото й състояние ще е по-скоро на развалина. Една буря пък през есента на 1941 г. ще събори и част от минарето й. Убеден съм, че този спомен на занемарена изоставена развалина е познат в паметта на мнозина самоковци.
За да дойдат 50-те години на 20 век, когато държавата ще обърне поглед към този забравен храм. Ще последват оценки на специалисти, архитектурни препоръки на специалисти, мобилизиране на огромен ресурс. Изготвен е и архитектурен проект за пълна реставрация и адаптация на този забележителен културен паметник с автор арх. Никола Мушанов. Следва продължителна реставрация, приключила в началото на 60-те години. Така ще се вложат хиляди български левове, за да бъде върната за нов живот, но вече като музеен обект, тази „народна старина” и храмът ежегодно става обект на посещения от хиляди български и чуждестранни ценители. Обяснимо, приела вече популярност с името Байракли джамия, с нова законова санкция, джамията е със статут на паметник на културата от национално значение.
Историята можеше да завърши и тук, но не би. Съдено било джамията – отдавна надживяла времето си, да познае нови перипетии в третото столетие от своето съществуване. Един абсурден иск от 2013 г. предявява претенции не за вероизповедание, а за собственост върху споменатия паметник. Ето така, без да си забил един пирон, без да си вложил един лев!
И знаете ли как се доказва собственост върху подобен молитвен дом от 19 век? – Със свидетели! Да! Със спомените на хора, че някога, като деца, момчета и момичета, са се молели тук! Е, разбира се, не става дума за турци мюсюлмани, а за цигани, които – нашите уважения, също се причисляват към тази конфесия /религия/. И ако някой се съмнява, че такива в Самоков едва ли съществуват, или пък че са незначителна група, пред съда, в заседанието му от 30 януари 2014 г., бе представена подписка от над 600 души, все мюсюлмани /вероятно нови!/, все от циганския етнос, с искането да им бъде върната джамията в името на свободното вероизповедание.
Не звучи ли абсурдно? Господа покръстители, моля ви малко по-сериозно, та къде сте ги крили досега тези мюсюлмани? Та за тях и софийската джамия ще е малка. Е, разбира се, съдът не прие въпросната подписка, в чиято истинност откровено се съмняваме, но наглостта си остава.
И така, следва нов рунд. Този път на 27 март. От една страна е един ищец, който трудно може да докаже правата си на правоприемник, а още по-трудно правото си на собственост върху нещо, което никога не му е принадлежало. Неуместно ще е и да обвързваме верските нужди на една религиозна общност с функциите на един културен паметник, превърнат в музей, с изключителна популярност. От друга страна е държавата и Община Самоков, която трябва да бъде наказана за това, че е вложила средства и положила грижи, за да спаси този паметник и да му даде право и възможност на живот. При това – забележете – без елемент на принуда и отнемане, без отчуждаване или дори намек за репресия.
Има едно морално право, което дори е облечено в такъв документ като Декларацията за правата на човека от 1948 г. Там е признато всобщото право за достъп до онова, което определяме като културно наследство. Ще натежат ли правата на една ограничена религиозна група над онова, което гарантира музейната институция като възможност за представяне пред многобройна публика?
Както ще отбележи адв. Красимир Григоров, представляващ интересите на Община Самоков пред съда: „В делото за Байракли джамия – Самоков се отразяват сложни обществени отношения, преминали през вече тривековно съществуване, относно верски общности, имотни претенции и политически окраски от днешно време”.
Ще стане ли Самоков новият център на напрежение?

Димитър Балабанов