Доближаване до истинската биография на великия Хилендарец

19 юни – Ден на преп. Паисий Хилендарски

Най-голяма почит, отдадена в юбилейната 2012 г. към Паисий Хилендарски – за 290 години от рождението му и 250 години от написването на „История славянобългарска”, ще се окаже не толкова свършеното от Националния инициативен съвет, създаден специално за честването под егидата на президента, а новото /второ/ факсимилно издание на „История славянобългарска” – нейната Зографска чернова, както и новият превод с коментар – критическо издание на „Света гора Атон, Славянобългарска света обител”.

Във встъпителната си студия към факсимилното издание акад. Ив. Радев /най-после в българската историография за Паисий/ е застанал над онези „тенденциозни прочити и съмнителни тълкувания, от своего рода спекулации било в името на уж патриотични съображения, било в услуга на местни претенции за обсебването му.”
Авторът стига до „необходимостта от известно професионално недоверие към редица уж непоклатими истини, които дължим било на Боян Пенев и Иван Д. Шишманов, на Васил Н. Златарски и Йордан Иванов, било на Петър Динеков, Боньо Ст. Ангелов, Хр. Христов, Велчо Велчев, Маньо Стоянов” и можем да добавим – та до наши дни на верните им последованели. Акад. Ив. Радев не затваря вратата на един „глосаторско-аналитичен текст, който със сигурност ще даде интересни резултати.”
Проследявайки пътя на Паисий след написването на „История славянобългарска”, акад. Ив. Радев се доближава най-точно до биографията на Хилендарския монах, но това е времето от живота на Паисий за написването и преписите на Историята. Все още „празни” остават ония 23 години до постъпването му в Света гора. И точно това ми дава основание да изкажа някои несъгласия.
Прелиствайки страниците на Зографския екземпляр на „История славянобългарска” – засега ще я нарека така – ние виждаме няколко различни почерка, което веднага навежда на мисълта, че не са писани от една ръка. Не е ли това дело на „един монах преписвач, който се упражнява в преписване. Па изобщо целият ръкопис, с неговата разнородна хартия, с разбърканите глави, още от пръв поглед прави впечатление на ученическа работа.”
Този цитат от труда на акад. Ст. Аргиров „Из находките ми в светогорските манастири Хилиндар и Зограф /Сп. на Българската академия на науките и изкуствата, кн. LХІІІ – 1/ се базира не само на задълбоченото проучване на ръкописа и констатирането на многото грешки, които пораждат съмнение, че ученият си е имал работа с оригинала на Паисий, но и доказва, че не Антон п. Столов през 1903 г. и Й. Иванов през 1910 г. са първооткривателите на екземпляра. „Мога да кажа, че аз бях първият, който още на 1900 година имах на ръка така наречената черновка на Паисиевата история. И у мене в първо време се породи мисълта, дали не е това първообразът на История славянобългарска, та още в манастира Зограф взех и го сравних с изданието на историята от А. Теодоров, което носех със себе си.”
След като прави обстойно езиково проучване на „черновката” и подчертава, че Й. Иванов „отбягва да обясни тези толкова невероятни за един съчинител, па бил той и „неукия” Паисий грешки”, акад. Аргиров с Паисиевски стил пише, че „едва ли Паисий е бил толкова несхватлив, да не кажа тъп, та в своята най-зряла възраст – едва 40-годишен да не може да усвои от своите подлинници горе долу системата на препинателните знаци, ами да пише почти след всяка дума напр. точка.”
Възраженията на Историко-филологическия клон на Академията са изказани непосредствено след труда му, естествено с несъгласие.
„Проблемът за родното място на Паисий – независимо от многото посветени му статии, полемики и книги – продължава да е без убедителен отговор.” Защо? Защото „за решаването му няма как да ни помогне дори и дълбокото убеждение, че преданията, поради характера на водения от българина живот през ХVІІІ-ХІХ век, са надежден източник на информация за събитията. Смущаващото в случая с Паисий е, че повечето от срещаните или тръгващи от различни селища устни разкази и описания са с късна датировка и иззад някои от тях прозират амбициозни местнически съображения.”
Защо и кои предания са с „късна” датировка? Това са ония селища, които „афишира” проф. Й. Иванов в началото на ХХ век с преднамерената му и единствена цел: колкото повече „претенденти” има – толкова по-лесно ще си „избере” селището, което той иска да е родно място – в случая – Банско. Сега до „финала” в спора кое селище е родно място на великия Хилендарец са стигнали три селища: Банско – „установено” от Й. Иванов през 1938 г.; Кралев дол – Пернишко и Доспей, Самоковско. Ако за посочването на Банско, както вече е убеден акад. Ив. Радев, е „станала очевидна манипулация”, то Кралевдолското предание не само, че е възникнало най-късно – двайсетте години на миналия век, но и техният Паисий не е автор на „История славянобългарска”, а строител на чешми, казано на съвременен език – водопроводчик. Същият този техен Паисий, заедно с братята си, са живеели по времето, когато в Самоков – в центъра на епархията, е дерибействал Дели Матей, т. е. през 1846-1848 г.
А с късна датировка ли е преданието, че Паисий е роден в самоковското село Доспей!? Ако е с „късна”, защо тогава К. Иречек още през 1876 г. в „История на българите” пише, че Паисий е роден в околностите на Самоков? Защо в писмото си до самоковци от 1878 г. по повод освобождението на града Марин Дринов пише: „Вие, самоковци, отдавна се хвалите с добри, честни и развити граждани. Вие имате право да се гордеете пред цял български народ с това, че от вашето място се роди йеромонах Паисий, когото българите турят начело на своето възраждане.”
„Амбициозни и местнически съображения” ли имат потомците на основоположника на Самоковската иконописна школа Христо Димитров, които поколение след поколение са носили и съхранявали родовата памет, че техният баща, дядо и прадядо е племенник на Отец Паисий – син на негова сестра! Съмнение ли будят клетвено изречените думи на една от потомките на Зографския род – Надежда Гидикова в едно от писмата й до проф. В. Захариев: „…Но не може да си представя некой да ми каже, че дядо ми Захари – син на Димитър Христович Доспевски Зограф, не ми е дядо. Дядо ми Захари да казва, че дядо му Христо Димитров от с. Доспей не е сестрин син на отец Паисий Хилендарски. И може ли Димитър, син му, да не знае какво е говорил на сина си Захарий?”
И родовата ли памет ще отречем! И в нея ли ще се усъмним? Нека всеки, който пише за Паисий, попита първо себе си дали той знае повече за своя баща, дядо, прадядо или оня „учен”, затворил се в кабинета си и чакащ да му донесат „документ”!
/Може би тук е мястото да кажа, че при последното ми ползване на архива на проф. В. Захариев през април т. г. не открих поверителния му доклад до министъра на народното просвещение, който той пише след завръщането на групата от Света гора през 1937 г. и в който подробно разказва за пребиваването на нашите учени, като никъде не съобщава, че Михаил Ковачев е намерил приписка /та/, която 135 дни след идването им от Атон Й. Иванов публикува във в. „Зора”. В архива липсват и всички писма на Надежда Гидикова до проф. В. Захариев, в които тя му пише за Паисий. Но за сведение мога да кажа, че притежавам ксерокопия от поверителния доклад и писмата, които цитирам, направени през 2002 г./
И в написаното от самия Паисий ли трябва да се усъмним? Макар и лаконично, той е казал кой е и откъде е.
Неговата „История…” е наистина „кръщелно свидетелство на нова България”, но тя е и негово кръщелно свидетелство. Съобщавайки ни, че е дошъл /роден/ от Самоковска епархия, нима не е достатъчно! Манастирите не са били и не са „почивни домове”, в които монасите са отивали „да се регистрират”. Попадайки там, те се отричат от светското си име, могат, ако искат, да скрият родното си място. И ако нещо се знае за тяхното начало – то е останало там, откъдето са тръгнали.
Тогава да вярваме ли в „рекапитулацията” на Петко Славейков, който пише: „В разстояние на четиредесет години, откак съм се запознал с това описание на незабравимия историк-патриот, при всичкото ми кръстосване по разните страни на България и при всичкото любопитство, що съм имал да узная и да запиша нещо за него, не съм имал тази чест да чуя и да узная нещо повече от това, що той ни е оставил за себе си в своето съчинение.” /?/
И да! И не! Да – защото за Паисий се е знаело само, че е монах от Света гора, написал история на своя народ; и не – защото Петко Славейков е „кръстосвал по разните страни на България”, но не е бил в Самоков и в отстоящето на три километра село Доспей, чието землище опира до самия град. За разлика от Петко Славейков народният поет Иван Вазов – като време това са 5-6 години след смъртта на Славейков – е посещавал Рилския манастир и Самоков, където преданието, че Паисий е роден тук, е било още живо. И никой не го е оспорвал, защото това би противоречало на написаното от самия Паисий. „Защото преданието за битка на Самоковско поле между последния български цар и Баязида, в която първият е загинал, е познато тука и на децата. В тая мила легенда, която хвърля такова лучезарно обаяние въз личността на цар Шишмана, самоковци фанатически и благоговейно вярват и никакви летописци и историци – ни турски, ни руски, ни румънски, ни германски – не могат да ги убедят, че Шишман е хванат роб от Баязида и обезглавен или умрял в тъмница! Славният Паисий, който е родом от Самоков, в своя Ц А Р С Т В Е Н И К е обезсмъртил тая легенда и унищожава с авторитета си всичките настойчиви твърденета на историците.”
На кого да вярваме! На Паисий и на Вазов ли или на Дядо Славейков! И за кой ли път трябва да се припомня на паисиеведите, че Паисий е назовал епархията, а не каазата /околията/, защото е духовно лице, и че пишейки Самоковска епархия е нелогично да има пред вид цялата територия на тази епархия, а центъра, т. е. там, където е управлението, ръководството!
Ако се примирим със становището, че няма значение в кое селище е роден великият Хилендарец, важното е, че той възкресил от мъртвешкия сън българския народ, това от позицията на християнската вяра е ГРЯХ, а от другата – човешката – съвременна отплата на потомците на оня „неразумне и юроде”, когото Паисий заклейми в своята „История славянобългарска”.