Държавна граница и въздушна трагедия обединиха българи и македонци

И самоковци участваха в юбилейния 10-и поход в Беласица в памет на Борис Трайковски

26 февруари 2004 г. Самолетът Super King Air 200 на македонските въоръжени сили пътува към южния босненски град Мостар. На борда е президентът Борис Трайковски и още общо 8 души – негови съветници, членове на правителството на Македония, както и двамата пилоти. В 7.58 ч. контролната кула в Мостар губи връзка с пилотската кабина на регистрирания с номер Z3-AB /Zulu 3 Alfa Bravo/ самолет. Минути по-късно летателното превозно средство се губи и от екраните на радарите в кулата.
Борис Трайковски пътува за Босна и Херцеговина не за да види възстановяващия се мост с историческа важност над река Неретва, който е разрушен по време на мюсюлманско-хърватската война на 9 ноември 1993 г. Трайковски лети за Мостар, а за да вземе участие в международна конференция за инвестиции в Югоизточна Европа. Силно уважаваният от македонците президент обаче така и не пристига в 110-хилядния град. Самолетът се разбива в скалистите зъбери на планината Хръгуд край гр. Столац – на 40 км от Мостар и на 80 км от Сараево.

х х х

11 години по-късно Борис Трайковски все още живее в паметта на своите сънародници. На 21 и 22 февруари, събота и неделя, туристическо дружество „Ентузиjаст” от родния град на бившия лидер – Струмица, организира десети юбилеен поход в памет на Трайковски в планината Беласица.
В похода се включваме и ние – сборна група под егидата на туристическо дружество „Иван Вазов” и туристи от Самоков. Главен организатор от страна на столичното дружество е самоковецът Николай Р. Николов. Именно той се обръща с покана към нас, неговите съграждани – Добромир Фингарски и Делян Василев. С охота приемаме подадената ръка и се впускаме заедно към зимното предизвикателство.
Пресечната ни точка с групата е европейски път 79 /Кошице, Словения – Солун, Гърция/ в частта му на околовръстно шосе на Дупница. Собственикът на транспортна фирма „Барут” Георги Ангелов, който лично е поел ангажимента да откара безаварийно групата ни до Македония, отбива от шосето и ние с Добри се качваме в МПС-то. Вътре ни посрещат усмихнати лица и разговорите тръгват плавно. Сядам най-отзад – до Антон Анков и Виктор Димитров, или, както по-късно ще ги кръстя за себе си, Том и Джери, на името на популярните анимационни герои. И двамата, както котаракът Том и мишката Джери, се заяждат приятелски през целия път и ни веселят със смешките си.
Така неусетно минаваме покрай Благоевград, през Кресненското дефиле, Сандански и Петрич и стигаме до граничния контролно-пропускателен пункт „Златарево”. От няколко години е в сила споразумение между правителствата на България и Македония за преминаване от територията на едната страна на територията на другата само с лична карта.
Около нас има върволица от автобуси, превозващи участници и зрители за традиционния международен Струмишки карнавал. Запознати с провеждането му споделят с възхита, че дефилиращите в пъстрия и богат на цветове, костюми и идеи парад състави правят умалено балканско копие на популярния фестивал в Рио де Жанейро.
Следващата ни спирка е изходният пункт за „планинарски дом” /хижа/ „Шарена чешма” – село Смолари, което отстои на десетина километра от границата. Посрещнати сме с две големи и много вкусни баници, които излапваме на мига. Натоварваме багажа на високопроходимата „Лада Нива” и поемаме из дебрите на Беласица. Пътьом подминаваме екопътека с красиви дървени постройки и се отбиваме до най-високия водопад не само в тази планина, но и в цяла Македония.

Смоларският водопад е наистина величествен. Гледката, която се открива от специално мостче пред него, е уникална. Както казват участници в групата – „само този миг да беше, пак щеше да си заслужава нашето пътуване”. Голям късмет бе за нас, че в южния планински масив снеговете малко по малко се топят и водопадът е доста пълноводен. Той е висок 39.5 метра, а водната струя е „изгладила” скалите до блясък. Вляво и вдясно различни по големина висулки придават на пейзажа приказен сюжет, а зеленият мъх отстрани те кара да се чувстваш в красивата страна на илюзиите. Увековечаваме момента с много снимки, включително с почти професионалните умения на Добри с фотоапарата.

След кратка пауза поемаме по стръмни пътеки да „подсечем” малко разстояние, въпреки че има обиколен коларски път до хижата. Тъкмо изкачваме първия улей и ни се обаждат, че автомобилът зад нас е закъсал. Изваждаме късмет, че мястото на инцидента е съвсем близо до нас. С дружни усилия успяваме да овладеем ситуацията, но не след дълго на пътя ни се изпречва паднало дърво. „Сговорна дружина планина повдига” – действайки на този принцип, успяваме да се справим и с това препятствие.

За жалост, 200 метра по-нагоре изниква трета поредна спънка – свлачище на пътя прекроява нашите планове. Слагаме целия багаж на гърба си, а сме изминали едва една четвърт от планирания за деня маршрут. На мен се пада задачата да измисля как да пренеса безопасно… кора с яйца. Благодарение на доброто опаковане от страна на домакините решавам без въпросителни това уравнение.
Доста изморени, към 16-17 ч. „българско” време /в Македония са в друг часови пояс – 1 час зад нас/ сме вече пред обновената сграда на хижата. Посрещат ни… шарена чешма, на която вероятно е кръстен и самият „планинарски дом”, както и изрисуваната фасада на сградата с надпис: „Чуваj ги планините, тие са вашето здравjе”. Настаняваме багажа на двойните легла, доволни, че най-после сме стигнали до тук. Домакините поемат диригентската палка и не ни дават да пипнем нищо – помагат ни при настаняването, палят печката, приготвят масата…
Трябва непременно да отбележим кулинарните умения на Киро. Майсторът-готвач ни кара да се чувстваме като в уютен ресторант, който предлага богато меню – най-различни салати, супи, месни ястия… Не случайно, преброявайки общия брой на манджите, Николай Николов възкликва шеговито, но и с патос, че са ни сервирани повече ястия, отколкото на официалните приеми в английския кралски двор – цели осем кулинарни изкушения, между които мариновано цвекло, домашно сирене и кашкавал, варени яйца, салата с лук и маслини, салата с мариновани чушки, пържоли…
Дейно участва в другарската веселба с алкохолни питиета петричанинът Лозан Котоманов, който ни гощава с домашни ракия и вино, червен и бял пелин. В белия пелин Лозан е използвал, по думите му, 17 билки, за да се получи неповторима амалгама от вкусове.
Вечерната обстановка не се нуждае от описание – всеки, който е нощувал в хижа с приятна компания, ще се досети, че песните и шегите нямат край. Съобщение по телефона, който не изгубва обхвата на българския мобилен оператор, ни възрадва още повече – „Рилски спортист” е спечелил за трети пореден път бронзовите медали от турнира за Купата на България!
Каква пък е насладата ми, когато излизам навън! Посреща ме изключително ясно звездно небе, а коронацията на върховния момент е щастливата падаща звезда! Замислям се – какво наистина му трябва на човек, за да бъде щастлив?! Повече истински приятели, с които да споделя всекидневието си, със сигурност не са излишни. А злободневните задачи, препятствия и трудности идват при нас, за да ни напомнят, че всъщност разполагаме с неподозиран потенциал и можем да се измъкнем от всяка заплетена ситуация.
„Ние сме във времето и времето е в нас” – тази мисъл на Апостола, чиято памет честваме тези дни, изплува в главата ми и я пълни с мечти за бъдещето…
Сутринта един по един се „излюпваме” от спалните чували и се приготвяме за поставената за деня цел – изкачване на триграничния връх Тумба. Третият по височина титан в Беласица свързва и разделя три държави – България, Македония и Гърция, а на самия връх е разположена гранична пирамида № 1. Оказва се обаче, че първо ще опитаме да изкачим предходния връх – Ботра, а след това тези, които имат сили и желание, ще продължат към Тумба. Ботра е наречен така на името на покойния Борис Трайковски, като кръстникът му Васе Серафимовски е използвал първите срички от името и фамилията на бившия македонски президент.
Васе е с нас и го разпитвам как му е хрумнало да наименува върха по този начин и не е ли имал той име преди това. „Върхът, който е висок 1880 метра /б. а. Тумба е със същата височина/, бе безименен до 2011 година. Тогава, по време на шестия поред февруарски поход, избързах пред групата и зачаках колегите на този връх. Когато ме настигнаха, споделих с тях идеята ми и те я възприеха много добре. До тогава, до 2011 година, се изкачвахме на Тумба. През миналата година направихме цялостна карта на планината и от трите държави, като в нея вече официално фигурира наименованието Ботра”, обяснява ми добре сложеният физически мъж.
Уважението на домакините към техния съгражданин /б. а. Б. Трайковски е роден в Струмица/ е голямо. Питам председателя на местното дружество Кольо Ристов защо Трайковски е толкова важен за тях. „Той беше човек с голямо сърце. Искаше всички народности на Балканите да живеят задружно и без кавги. Имаше и отлично отношение към България, беше голям приятел с вашия президент Петър Стоянов. Освен това Трайковски помагаше много за развитието на спорта, както и на нас – планинарите”, обосновава Кольо почитта си към съгражданина и държавника.
В памет на трагично загиналия президент освен този поход, който традиционно се провежда около датата на неговата смърт /26 февруари/, се организира и пеши преход от Струмица до Скопие /около 160 км/…
Както предварително сме преценили и планирали, след сутрешната хранителна подкрепа тръгваме още на ранина. Около нас се въздигат вековни букови гори, а тук-там се срещат за цвят по някоя бреза, бор и кестен.

Пътят се вие дълго, докато най-после стигаме до местността… Пръдни кон. Оттук вече трябва да се катерим направо през гората към билото. Наклонът е голям, но ентусиазираните планинари не се предават и всички, до един, стигаме до билото.
Пъртината през снега прави голият до кръста Виктор Димитров Младежкият му хъс ме учудва, но скоро разбирам, че е изкачвал връх Ленин в Памир /7134 м/!
Билото обаче ни посреща с гъста мъгла и бурен вятър. Снежинките пък се превръщат във въздуха в истински ледени иглици, които буквално ни брулят по непредпазените части от лицата. Решаваме все пак да продължим и умело си проправяме път по фирнования сняг. Тук добра работа свършват котките на някои от опитните планинари. Другите си помагат с щеки.
Не след дълго обаче стигаме до силно стеснен участък – от едната страна се е оформила снежна козирка, а от другата /гръцката/ ни дебне сериозна пропаст. Здравето на всеки член на експедицията е най-важно – поемаме в обратна посока. Малко разочаровани от неприятните атмосферни условия и непостигнатото желание да стигнем поне до Ботра, се запътваме обратно. Слизането е далеч по-приятно, а и в гората, на завет, го няма бурния вятър.
Междувременно няколкото души, останали в хижата, са измили всички съдове и ни чакат с топъл обяд! Основна заслуга за страхотното посрещане на изморените планинари има Снежана Гьошева, която се е заела с нелеката задача да разтреби и почисти всичко.
По самата хижа „Шарена чешма” има още какво да се прави. Миналата година по същото време обаче тя е била в много по-разнебитено състояние. Тогава членове на струмишкото туристическо дружество спретват ръкави и започват основен ремонт на планинския дом. Благодарение на това постройката вече разполага с уютен втори етаж и чисто нов покрив. Най-младият член на състава – 17-годишният Филип Барбутов, ми казва, че е прекарал цялото лято тук, помагайки с каквото може!
Амбицията на домакините е в средата или в края на предстоящото лято хижата да придобие завършен вид. Обещаваме да гостуваме отново и нашето намерение предизвиква видимото одобрение на македонските ни приятели.
Придружени от ситни капки дъжд, стигаме до Смолари. Прощаваме се /в същия ден, 22 февруари, посрещаме „прощавна неделя” – Поклади/ с домакините, а силните приятелски прегръдки ни топлят по обратния път.
Заслужава си да се отбележи и кратката отмора в дома на Валентин Атанасов-Янкиш в село Самуилово, преди Петрич. Янкиш, голям приятел на председателя на „Иван Вазов” Николай Николов и на цялото дружество, ни гощава за кратко като царе – с домашни вкусотии, пуска по уредбата и люти песни от Македонския край. Какъв по-добър завършек на емоциите през тези два дни!?…

х х х

Да се включа в тази планинарска група лично мен ме мотивира най-вече намерението да се изкачи Тумба. Невъзможността това да стане не ме разстрои ни най-малко – през тези два дни открих света на новите ми приятели от двете страни на границата, запознах се със страхотни хора и планинари, опознах още една част от балканския пъзел. Сега чакам с нетърпение нова покана за екскурзия от софийските ми другари.

х х х

Искам да поднеса и специални благодарности от мен и от името на групата към водача ни – Николай Николов. Винаги усмихнат, с тънко чувство за хумор и умения на истински оратор бате Ники бе в основата на всичките ни страхотни мигове, прекарани в Беласица.

Делян Василев