Езикът – това е човекът

Предизвикано

Имам един съсед – когато и да се срещнем по стълбите или на улицата, погледът ми първо попада върху обувките му. Лъснати до блясък. Загледах се по тях заради споменатото от сина ми, на когото направило силно впечатление това, както и стегнатата стойка на съседа, макар че вече е пенсионер.
Думите му: „Направо си личи, че комшията работеше в авторитетно учреждение!”, ме накараха да направя асоциация и да сравня отношението на днешния държавен управленски елит към институциите, в които работи. Тези хора от „елита” сякаш не се и замислят, че по тяхното държание и език ние съдим за състоянието на самата управленска структура, за самата институция, а до известна степен и за държавата като цяло. И от там идва нашето доверие и неверие.
Не може един политик да говори и да се държи така, както не се държат и хората на улицата, и изобщо да не съзнава, че е олицетворение на обществото, на институцията, на държавността. Уви, всеки ден буквално сме свидетели на подобно неуважение.
Докато коментираше миналата седмица обръщението на президента към народа, премиерът се обърна към журналистите с думите: “И ето, вие като някакви мисирки тичате…”
Две минути по-късно той все пак реши да се извини за думите си: “Извинявам се, това за мисирките беше прекалено.” Но после продължи с имитацията на звуците, които според него издават журналистите. Дни преди това пък нарече висш държавен служител „келеш”.
Не се забравят и думите на бивш министър, който нарече миналата година протестиращите майки на деца с увреждания „група кресливи жени с уж болни деца”.
Преди броени дни пък областен управител квалифицира протестиращи като „дебили и олигофрени”…
Накъде отиваме, бе, хора!?
Само тези силни, според мен, примери са само частица от потока от подобни излияния, който се сипе почти ежедневно върху нещастните глави на нас, простосмъртните.
Споделеното от хора на ръководни места в държавата и политиката ни кара да се възмущаваме. За съжаление, не малка част от обществото ни вече претръпна и подобни слова не му правят впечатление. Все по-често виждаме как подобно „политическо говорене” се пренася и в публичното пространство, в отношенията помежду ни. Обидата, опростачената лексика мнозина смятат вече за едва ли не нещо нормално. И то не толкова в т. нар. уличен език, колкото в устата на управляващите!
Попаднах на едно изследване на речта на българските политици, направено от студенти и преподаватели от Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Там се посочваше, че няма норма в българския език, която да не е нарушена в едно или друго политическо изказване.
Лошият изказ говори и за равнището на културата на човека, за неговите взаимоотношения с околните. Недопустимо е това, което български политици често „изпускат“ от устата си…
Българският език е езикът, който ни обединява като нация. От политиците очакваме да говорят така, както бихме искали цялото ни общество да говори. Езикът би трябвало да провокира коректност и уважение помежду ни. Всеки опит на хора на важни длъжности да сипят лични обиди и дори нецензурни слова създава напрежение, обижда нас самите като хора и като граждани.
А най-лошото е, че така се принизява ролята на самите държавни институции и на политическите организации. Разгражда се още повече и без това останалото малко доверие в тях.
Ако сме съгласни, че стилът – това е човекът, с още по-голяма увереност бихме могли да заявим: езикът – това е човекът. И тъжно, дори с негодувание, да поклатим глави, визирайки това, което казват, а и това как се държат мнозина от нашите държавници и политици.

Надка Вардарова