Жив е споменът за Людмил Янков

На 11 август 2019 г. той щеше да навърши 66 години. Роден е през 1953 г. Завършва Лесотехническия унавирситет в София. Установява се в Кюстендил, където и работи в управление „Архитектура и благоустройство” на Окръжния съвет.
Занимава се с алпинизъм от 1976 г. в дружество „Академик“ в София. От 1979 г. е в националния отбор и е нещатен треньор на алпийския клуб в Кюстендил.
През 1982 г. Людмил изкачва северната стена на вр. Матерхорн, а през 1983 г. – вр. Айгер. Стъпва на вр. Гросглокнер в Австрийските Алпи два пъти по тура „Палавичини“, както и на стени в Доломитите, на вр. Чивета (1980 г.) по тура „Филип флам“, на вр. Чима Овест, на вр. Чима Пиколисима – по туровете на Касин, на вр. Мармолада и на Елбрус (1980, 1982 и 1983 г.) в Кавказ, откъдето прави първото спускане на българин със ски, а в Памир (1982 г.) изкачва върховете Ленин, Комунизъм и Корженевска.
Янков участва в експедицията „Лхотце 81“. По време на експедицията „Еверест 84“ пък с невероятна скорост се изкачва от 7170 м до кота 8500 м, преодолявайки 1330 м денивелация на „един дъх“, за да окаже помощ на Христо Проданов. В многогодишната история за изкачване на Еверест няма подобен пример на саможертва и героизъм.
Измръзванията, които Людмил получава тогава на двете ръце, се оказват фатални и прекършват мечтата му сам да изкачи най-високия връх на планетата. След завръщането у нас се налага да му ампутират четири пръста. Дори и това обаче не отказва младия мъж от катеренето. Той даже е включен в експедицията за вр. Анапурна, която обаче е осъществена през 1989 г., година след неговата гибел.
Людмил загива едва 34-годишен, на 17 април 1988 г., под вр. Камилата в Рила, заедно с друг кюстендилски алпинист – Стоян Наков.
Паметта за Людмил Янков трябва да е жива! Затова по традиция на рождения му ден –  11 август, повече от сто негови приятели, планински спасители и туристи се събраха на Втора тераса на Мальовица. Тук, на голямата скала, са поставени плочи с имената на загиналите български алпинисти и планинари. Има и паметна плоча и на алпиниста Стамен Станимиров-Стамбата. Припомнени бяха стихове на Людмил Янков:
„Не питай за цената на мечтата –
бори се, литвай, падай и умирай!…
Носи я винаги напред – в ръката,
възкръсвай: ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата…
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата!
С възторг и трепет, с вяра в чудесата –
тя ражда и мира, и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата…
Не питай за цената на мечтата!…”
Преди 31 години устремът към върховете е покосен от фатално падане. Рискът тогава е голям, защото скалите са не само заледени, но и покрити със сняг. Това прави трудно забиването на още клинове, а изкачването е на ръба на разума. Въпреки това Людмил и Стоян са твърдо решени да стигнат горе. Не им било писано – в един момент съоръженията не издържат и смелите алпинисти политат надолу. По-късно Стамен Станимиров и Пламен Кирилов, които също правят опит да изкачат Камилата, намират колегите си бездиханни в пропастта.
Цяла България е потресена, защото губи един от героите на експедицията до Еверест през 1984 г.
Людмил сякаш предсказва гибелта си в есе в своя книга:
„Дълго летях… Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само… Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята… На скалните прагове останаха скъпите спомени… Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх… Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина… Оставах гол, сам и далечен…”
В книгата си „Мечта отвъд долините” пък Янков пише: “Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме, да се стремим нанякъде неспокойни и търсещи и отново да преоткриваме себе си в очите на бащите, децата и приятелите. Имаме нужда от върхове, за да се спускаме и да узнаваме отново цената на скъпите ни неща… Човек губи цял живот по нещо. Не е жалко, че накрая ще загуби и живота си, стига да запази вярата в смисъла на това, което прави всеки ден.”
Десетки хора – млади и по-възрастни, положиха в знак на почит и преклонение цветя на 11 август на паметната плоча под Мальовица на този необикновен човек.

Силвия Михова,
секретар на туристическо дружество „Осогово“ в Кюстендил

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*