За красотите на Кюстендилския край и произхода на Шипочан…

Сигурно поне веднъж сте чували максимата, че няма нищо случайно на този свят. Дали пък това не е универсална истина? Замислих се по повод осъществена на 16 февруари еднодневна екскурзия в Кюстендилско.
Наскоро, докато безцелно сърфирах из фейсбук, попаднах на страницата на туристическо дружество „Осогово” и може би малко прибързано я харесах.
Тогава видях, че за посочената дата – 16 февруари, се организира културно-планинарски излет и се замислих дали пък да не се присъединя към инициативата. В крайна сметка оставих размишленията по темата за по-късно, тъй като и без това си имах други задачи, а и имаше време до похода. Още на следващия ден обаче зачетох първия брой на туристическия вестник „Ехо”, за който през 2019 г. се абонирах за първи път. И какво да видя – цяла страница, посветена на многобройните миналогодишни странствания на кюстендилските туристи. Е, казах си, няма нищо случайно.
Свързах се с организаторите и стана ясно, че няма никакви пречки да се включа в прехода. Всъщност имаше – трагичния път до Дупница. Някак преглътнах това препятствие, което няколко дни по-късно ми струва точно 500 лв. за ремонт на „предницата” на автомобила…
Как да е, в слънчевата съботна сутрин потеглих необременен от подобни мисли и по пътя се радвах на интересните предавания по Радио Благоевград. Стигнах в уречения час жп гарата в Кюстендил, където ме посрещнаха няколко усмихнати до уши жени. Постепенно групата се събра и потеглихме за село Шишковци.
Напук на черните багри, с които всекидневно обрисуват БДЖ, нашият влак бе модерен, чист и комфортен. Вълнението ми дори само от това пътуване бе голямо, тъй като в Самоков сме сиротни в това отношение и си нямаме железница.
В Шишковци научих много за изтъкнатия художник Владимир Димитров-Майстора, живял тук около 30 години. След кончината му през 1960 г. той е погребан в София, но жителите на Шишковци не приемат това. Те водят 10-годишни преговори, за да получат тленните останки на Майстора, с когото имали неразривна връзка, и го погребали наново в центъра на селото.

Зърнахме и красивия паметник на художника в съседство. Също наблизо е и къщата-музей на Владимир Димитров, където ни посрещна лично кметът на Шишковци Климент Терзийски. Той говори с плам и преклонение за достойния български творец, който пише в едно от писмата си: „Ако има рай на земята, то е Кюстендилският край със сърце Шишковци”.
Наоколо ми направиха впечатление големите и богати къщи, строени преди около век, които говореха за просперитета в живота на хората по онова време. Съмнявам се дали това твърдение е валидно и за днешното състояние на този граничен край на родината.
От Шишковци към Шипочано се отправихме първоначално по асфалтовото шосе, а впоследствие, след като пресякохме Струма, кривнахме по черен и път и направо през нивите скъсихме разстоянието двойно. През цялото време се любувахме на прекрасни гледки към околните планини, а свой дан за приятните емоции имаше и нетипично топлото и слънчево време.
При Шипочано секретарката на туристическо дружество „Осогово” Силвия Михова предаде щафетата на новия ни водач – Антонина Шипарова, която ни поведе към вр. Острила в Риша планина /дял от Конявската планина/. По пътя се любувахме на прекрасната дъбова гора, каквато досега бях виждал само в Странджа. Внезапно групата спря, а Тони разказа поучителна история за местността Загинал Паун:
Навремето тукашният османлийски големец ходел наперено и високомерно и затова местните му викали Паун. В един момент той прелюбодействал с българска девойка. Братята й не му простили и го убили именно някъде тук. Легендата разказва, че после те избягали през планината и се установили в Самоковско, където възникнало друго село с почти идентичното име Шипочан/е. Няколко дни по-късно краеведът Георги Захов наистина потвърди, че има такава версия за възникването на нашето село.

По пътя към Острила подминахме още две интересни местности – Градище и Манастирище, където има останки от крепостни стени и опожарен от турците манастир. Не след дълго се озовахме на гола поляна в подножието на върха, а после и на самия връх. От тук се разкриха чудни панорамни гледки към първенеца на Конявската планина – вр. Виден /1487 м н. в./, към Чокльовото блато, накацалите по отсрещните баири селца и махали, към планините Витоша, Верила, Рила, Пирин, Лисец, Осогово, към пирамидалния връх в сръбската част на Краището – Църноок, и пр., и пр.
Наситили се на гледките, седнахме за обяд пред необятния простор на Кюстендилския край. Каква природна феерия се откри пред нас!…
Слязохме към селата Дворище и Копиловци, откъдето поехме с влак към областния център.
Разпитвах местните за нашия художник Васил Чакъров, лека му пръст, който е роден в съседното голямо село Багренци. Казах им, че приживе той бе обявен за почетен гражданин на Самоков и това определено ги зарадва. Оказа се, че неговия брат – Любен, все още живее в бащината къща на село, а до преди години дори е бил активен участник в походите на дружеството.
Намерил нови приятели и изпълнен с позитивизъм, карах мълчаливо към Самоков. Мислех си за красотата на нашата родина, за интересните личности, за богатата история. И за тези хора, които не спират да й се любуват и да следват заветите на първопроходеца Алеко Константинов, казал навремето: „Българино, пожелай ми живот и здраве, за да имам възможност да вдигна завесата, която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна природа, и ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никоя не е любил”…

Делян Василев