За теб – в памет на дядо ми Асен Ковачки

Адаш, деди… обичам те! Знаеш го, нали? Моля те, носи тези две думички със себе си там, където отиваш! Носи ги и нека топлят сърцето ти. Благодаря ти за всички дни, които прекарахме заедно сред природата. За всеки любопитен разказ. За всяка изпята песен и изсвирена мелодия, която се заковаваше в съзнанието ми… и сега сякаш все още свириш отнякъде.
Прости ми за случаите, в които бях непослушна. Прости ми за хилядите пъти, когато трябваше да катериш заснежената писта, за да се пусна с шейната. Знам колко обичаше да си спомняш за онзи път, когато ти казах: „Деди-и-и, аз много си те обичам, ама ти много ме послъгваш”… когато ме пускаше от все по-стръмно място на пистата. Знам и колко войни на карти сме изиграли и как накрая винаги ме оставяше да победя, лъжейки с картите. Спомням си колко ми се радваше като ти припявах на гайдата… извинявай, че не го правех по-често и че не се научих да свиря.
Благодаря ти, че беше такъв… че беше като учебник за сила, упоритост и принципност, но най-вече обич! Една много искрена и силна обич, която раздаваше по своя нежно строг начин, но докосваше всеки. Благодаря ти, че ни научи да не се предаваме! Благодаря ти за всеки миг! Благодаря ти, адаш… деди! Знаеш как правехме знака с показалците… че сме си партия двамата. Знай, че всеки миг с теб е запечатан в съзнанието ми и че ти винаги ще живееш там.
Знам, че където и да си сега, четеш това. Когато хората си отиват… те отиват другаде… те не изчезват. Моля те, деди… пази ни от там, помагай ни, когато се нуждаем, и се смей с нас, когато сме щастливи! В моето съзнание оставям само най-хубавите си мигове с теб, когато се смееше, свиреше и пееше. И когато си спомням за тях, ще знам, че отнякъде ми намигваш, изсвирвайки някой весел тон на гайдата!
Обичам те, деди!
От внучето… Ася… Коконо… Коконаки!