Как преди 60 години бе открит гробът на Паисий Хилендарски

Спомен

Денят, спомням си и сега, беше понеделник, 15 април 1956 г. Аз бях 15-годишен, ученик в 8-б клас при Втора средна политехническа гимназия „Никола Вапцаров”, която се помещаваше в сградата на училище „Борис Хаджисотиров” /сега „Станислав Доспевски”, а по-известно като „Зелена върба”/.
В този ден бях на училище втора смяна, след 13,30 ч. Сутринта, към 10,30 ч. майка ми беше приготвила обяд и ми заръча да го занеса на баща ми, който работеше като изкопчия на новостроящата се къща на свещ. Милчо Попниколов при черквата „Свети Никола”.
Към 11,15 ч. бях при строежа, но пред мен се появи охранител и ми нареди да се разкарам. В това време баща ми извика: „Върни обяда вкъщи! Ние празнуваме! Отчето ни черпи с бира и кебапчета…” И ми подшушна, че са открили тленните останки на Паисий Хилендарски.
Върнах обяда вкъщи и на бегом се отправих към гимназия „Константин Фотинов”. Пресрещна ме „байчото” /прислужникът/ и ме попита: „Момче, къде?” Аз на свой ред го запитах къде е учителят по история Крум Иванов. „Байчото” ми отговори, че учителят е на втория етаж, имал час в 9-и клас. Почуках на врата, показа се ученик. Попитах го за учителя. След малко се появи Крум Иванов и аз му казах: „Другарю учител, в двора на черквата „Свети Никола” са открили тленните останки на Паисий!” Тогава учителят влезе в класната стая и каза: „Ученици, свободни сте, но останете по местата си и пазете тишина. Аз имам малко работа…”
Излезе и се втурна към черквата. Аз побягнах след него. Стигнахме там, но ни спря охраната. Имало заповед да не се допускат външни лица. Учителят започна да спори. Аз също се обадих, но охранителят дори ме удари. Учителят се вбеси и му се развика. В това време се появи явно началникът на охраната, свирна със свирка и попита: „Христов, какво става?” Той му отговори: „Тук някакъв се прави на учител по история…” В това време началникът се обърна към минаваща наблизо жена: „Другарко, познавате ли този човек?” и посочи учителя. Тя отговори: „Самоковска снаха съм, но доколкото знам, човекът е учител в гимназията.” Жената се опита да влезе в двора на черквата, но началникът спря и нея. В това време изскочи мъжът й. Скараха се, че я е блъснал…
После началникът каза на учителя Крум Иванов: „Даскале, забирай си сополанкото /б. а. по мой адрес/ и да ви няма. Иначе ще бъдеш арестуван! Довели сме най-добрия археолог, той ще свърши работа…”
С учителя бяхме принудени да си тръгнем. Тогава той ми каза: „Момче, учил съм световна история. Българинът е най-големият враг на България!…”
Върнах се вкъщи, взех си чантата и тръгнах на училище. Малко преди първия час казах на свой съученик, че са открили тленните останки на Паисий. Васил Касабов, момче от Доспей, заедно с още един „селски” се втурнаха към къщата на свещеника. Там ги посрещнала попадията. Когато я попитали: „Къде е Паисий?”, тя отвърнала: „Вкъщи е, на гости у нас…” След това им показала тленните останки с уговорката да не казват на мъжа й. Попитала ги откъде знаят за тях и те отговорили, че са научили за това от свой съученик. Попадията ги почерпила със сладки и сладко и допълнила, че от мен ще стане „голям човек”, защото съм попречил да се „потурчи” работата от властта…
Самите тленни останки са открити от изкопчиите Любен Кьосев /Викенти/, роден в 1900 г., и родния ми баща Божил Добренов Богданов, роден през 1901 г. На дъното, при черепа, имало голяма жълтица, останки от крайници и кожена чанта, която се разпаднала при докосването, останали руло документи, писмо, посветено на Паисий с уточнение за месторождението, родителите и датата на смъртта – 4 юли 1798 г., неделя, и деня на погребението – 5 юли, 13 ч. Имало я и „История славянобългарска”, написана на оризова хартия, дебела като кожа.
Изкопчиите извикали свещ. Милчо Попниколов. Той прегледал документите и се обадил в градския музей. Оттам телефонирали в София. Наредено било да се сложи на мястото охрана.
…Тленните останки на Паисий свещ. Милчо Попниколов препогреба на 18 април 1956 г. след нужните църковни обреди в червена кутия.

Любен Б. Терзийски