О. р. полковник Васил Григоров – за Строителните войски и за стената на Искъра

Васил Димитров Григоров е роден на 12 август 1945 г. в Злокучане. Завършва ПГ „Константин Фотинов” в Самоков, Школата за запасни офицери в Плевен и Военното училище във Велико Търново. От 1970 г. е офицер в Строителни войски. Кратко време работи в Бобов дол и Ботевград, а от 1971 г. е в Самоков, където скоро след това става командир на трудовото поделение. Трудоваците работят по корекцията на р. Искър, както и в Гюлечица, Боровец и на други обекти във връзка с изграждането на пътища, ВиК комуникации и пр. През 1984 г. поделението в Самоков се разформирова и Григоров преминава на служба в Правец, а по-късно в София. През 1992 г. се пенсионира. Женен, със син, дъщеря и внуче на 5 г.

Воините-строители от самоковското поделение

Участието на България в Първата световна война /1915-1918 г./ е заплатено с цената на 105 хил. убити и 100 хил. заложници. С подписания Ньойски мирен договор на 27 ноември 1919 г. на страната ни са наложени тежки репарации: в продължение на 37 години да заплати 2250 млн. франка в злато; да предаде на Румъния, Сърбия и Гърция 70 825 бр. едър рогат добитък, специално на Сърбия да предаде 50 хил. тона въглища за срок от 5 г. Родината ни губи Южна Добруджа, Западните покрайнини, Беломорска Тракия. Задължителната военна служба е отменена. Страната има право само на 33-хилядна армия – 3000 души гранична стража, 10 хил. души жандармерия и 20 хил. войници. Това е национална катастрофа.
БЗНС печели изборите и на власт идва правителство начело с Александър Стамболийски. Кабинетът решава да се създаде Трудова повинност. На 28 май 1920 г. парламентът приема закона, който на 14 юни същата година влиза в сила. Мъжете, навършили 20 г., и девойките, навършили 16 г., подлежат съгласно закона на задължителен труд в полза на обществото – 12 месеца за мъжете и 6 месеца за девойките.
Трудовата повинност е лична и не може да става замяна. Трудоваците трябва да работят по направата на пътища, железници, канали за напояване, водопроводи, сгради, баражи, по коригирането на реки. Девойките консервират храни, приготвят платове и шият дрехи. Трудоваците отглеждат и земеделски култури и животни. Навсякъде в поделенията се организират стопанства – свинарници, отглеждат се кокошки. Отглеждат се и плодове и зеленчуци. Поделенията се самозадоволяват с необходимите хранителни продукти.
Вечерта, след прибиране от обектите, офицерите запознават включените в Трудовата повинност с огнева подготовка. Въпреки забраната се водят занятия – отначало само вечер, а по-късно и всяка събота. Изучават се частите на пушката манлихера, пълненето, премерването, произвеждането на изстрел. Провеждат се стрелби на два месеца. Оръжието е скрито в специални помещения заради извършваните проверки от Контролната междусъюзническа комисия.
Всички правителства до 1938 г. се борят да отпадне забраната България да има войска. През 1938 г. е подписано Солунското споразумение между България и т. нар. Малка Антанта, с което забраната отпада. На командния състав в Трудовата повинност са присвоени военни звания. Самата Трудова повинност става част от Министерството на войната.
Идва 1944 г. България тръгва по нов път на развитие. По това време София е разрушена от англо-американските бомбардировачи, икономиката е в застой. Трудова повинност започва работа за отстраняване на щетите от войната – разчистват се разрушенията и се строят нови сгради в столицата, възстановяват се пътища и железници, изграждат се важни за страната обекти. На 29 април 1969 г. Трудова повинност се преименува на Строителни войски.
За първи път трудоваци пристигат в нашия град през пролетта на далечната 1958 г. Те изграждат рибарниците по пътя за Боровец. Командир им е старши лейтенант Стойчо Аврамов от Дупница.
През лятото на 1957 г. „Искаро” /както го наричат самоковци/, неподвластен на контрол, се спуска от Рила и безжалостно помита всичко пред себе си. Водната стихия стига до днешния бул. „Искър” и отнася покъщнина, животни. Хората не спят ден и нощ, за да спасят къщите си. Цялата Циганска махала е наводнена. Разрушени са къщи, издавени са животни. Това е от дясната страна на реката. От лявата страна стихията всеки момент може да заобиколи Горния мост и да нахлуе към болницата и надолу – към бензиностанцията и училищата. Кварталът е в голяма опасност. Мобилизиран е целият град за борба с бедствието. Укрепват се бреговете на Искъра с камъни и отсечени грамадни борове, завръзвани с въжета. Големи щети нанася и р. Боклуджа.
Взето е решение да се направи корекция на р. Искър. През есента на 1958 г. е направена първата копка. Заедно с това се изгражда и новото трудово поделение на мястото на днешния квартал „Самоково”, близо до обекта. Предвидено е да се изградят две стени на Искъра и 52 прага на коритото. Дясната стена е дълга 3400 метра. Тя започва от брега на р. Бистрица между стрелбището и бившия ресторант „Бистрица” в района над Туристическата градина. Лявата стена започва малко по-нагоре от предприятието „Самоковска комуна”. Тя е дълга 2980 метра. Разстоянието между двете стени е 50 метра. Краят на стените е в района под Циганската махала на града. Праговете са изградени между стените, за да не може реката да подкопава коритото и за да се задържат самите стени.
Всяка стена се състои от ламели, дълги 10 метра. Има първа стъпка, втора, трета и шапка. На три места от двете стени са изградени стълби. Стената е висока 4 метра от първа стъпка нагоре. Строителството на този обект продължава точно 14 години и 3 месеца. Причината за тази продължителност е, че през зимата и пролетта е невъзможно да се работи. Това важи и за лятото, когато има дъждове. През това време трудоваците работят на нови обекти в района.
От друга страна корекцията е доста труден за изпълнение обект. По време на строителството, особено в началото, почти няма техника. Строителните работи се изпълняват с кирка, лопата, лост, бичкия, тесла и количка.
Бетонът се бъркаше на ръка. Материалите се добиваха от реката с изключение на цимента и камъните за стените. В началото на 70-те години вече навлезе техника – багери, булдозери и други строителни машини, самосвали и пр.
Заедно с изпълнението на строителните задачи войниците се обучаваха по военна подготовка. Обучението по огнева подготовка се водеше от офицери, които запознаваха войниците с частите и механизмите на оръжията и как става премерването, прикладването и произвеждането на изстрел. Водеха се и бойни стрелби. Това беше най-главната задача.
Организирани бяха и курсове за ограмотяване, тъй като голям беше процентът на неграмотните трудоваци. Доста момчета не можеха да пишат писма до родителите си, до братя, сестри, жени, приятелки и т. н. Пишеха писмата им тези трудоваци, които бяха грамотни.
Битовите условия в казармата бяха съвсем други, на много по-високо ниво в сравнение с миналото. Войниците спяха на легла с дюшеци, чаршафи, възглавници. Задължително се събличаха, скатаваха си дрехите и ги поставяха на шкафчето до леглото. В шкафчето имаше комплект долно бельо, сапун, четка за зъби, паста и кърпа за лице.
Тъй като се извършваше тежък физически труд, разкладката, по която се хранеха войниците, беше усилена. Например за закуска: колбас 100 г, сирене 50 г, кашкавал 50 г. И днес някогашните войници от тогавашните високопланински обекти разказват спомени как с краве масло са смазвали количките, с които са работели.
В поделение 62220 – Самоков се организираха и спортни състезания между взводовете по волейбол, борба, бокс, бягане на 100 м, хвърляне на гюле, диск, копие. Голям беше футболният ентусиазъм – нашият тим играеше с отборите на крайградските села Доспей, Продановци, Драгушиново, Злокучане, Широки дол. Спомням си, че през 1972 г. нашият състав победи „Махалата” с 2:1 на ст. „Петър Есов” /сега ст. „Искър”/. Публика беше цялата махала.
Най-голямо събитие в поделението бе прегледът на художествената самодейност, който се провеждаше всяка година. Създаден беше хор, който се ръководеше от известния самоковски диригент Борис Стрински, избран по-късно за почетен гражданин на Самоков. Изявяваха се и изпълнители на народни песни, танцьори и др.
Народът е казал: „Казармата и хорото са все млади”. Вярно е това – младите са си млади… Но не е вярно това, че в Строителни войски са служили само цигани и турци, неграмотни младежи. При нас са идвали и войници със средно и дори с висше образование. В под. 62220 – Самоков е служил хирургът Даниел Суханчев. Преглеждаше войниците и ги лекуваше. След уволнението си работи в Благоевград като хирург. Инж. Ангел Геков – дипломиран геодезист, пък беше технически ръководител на обект „Седалков лифт Боровец” – от бившето заведение „Червено знаме” до Ситняково. Има още много такива примери.
Доста войници от различни краища на страната станаха самоковци. Създадоха семейства и останаха в нашия град.
През тези 14 години на изграждане на корекцията през поделението ни преминаха много офицери, старшини, инженери, техници, майстори, механизатори. Взводът за механизация бе създаден по-късно. В неговия състав имаше водачи и механици на багери, агрегати, валяци, булдозери, самосвали, коли с висока проходимост. Взводът се ръководеше от старшина Васил Лютачки.
Стотици младежи от цялата страна отбиваха военната си служба в нашето поделение в Самоков. Много от тях завършиха курсовете за шофьори /школата беше в Суходол/, за заварчици, арматуристи, кофражисти, зидари с документи за разряд. Поделението беше истинска школа за строители.
Имаше и медицинска служба, която се грижеше за здравето на войниците. Тя осъществяваше и санитарно-противоепидемичната дейност сред целия личен състав. За началник на медицинската служба към поделението беше назначен старши лейтенант Спиро Евтимов Симеонов от с. Преколница, Кюстендилско. С умиление си спомням за този човек! Той направи всичко възможно медицинската служба да бъде на високо ниво, битовите условия на войниците да се подобряват от ден на ден.
Имаше случай – отива войник при него да търси помощ. Докторът казва: „Събличай се…” Нашият се мотае. Срамува се. Лекарят го разбира и му казва: „Момче, на чичо доктор всичко се показва да види и да даде лекарство. Това не е срамно…” Имаше един войник помак – плашеше се от водата, не се бе къпал, откакто се родил!С големи усилия докторът го приучи да се къпе… Войниците обичаха този лекар и оставаха с много добри спомени за него.
В поделението два-три пъти в месеца идваше и подвижен зъболекарски кабинет.
Част от войниците говореха лошо български. Отива например наш войник на лавката в „Рилски лен” и казва на продавачката: „Дай ми една „Слънце” /цигари/, едно баничка и една кибрит…” След две години служба тези момчета говореха вече правилно.
Със започване на корекцията на р. Искър се построяват и сградите на поделението в района под фабрика „Самоковска комуна”, в съседство с къщата на Мангалджиев /до тогава на това място е имало ливади, а сега са изградени жилищни блокове от кв. „Самоково”/. Строителството става под ръководството на старшина Панте Тачев от Брезник. Построени са красиви тухлени сгради за щаб, кухненски блок с артелна, спални помещения, авторемонтна работилница, дърводелно-ковашка работилница, конюшня, свинарник, склад за строителни материали. В средата е оформен голям плац. Имаше и голям шадраван на два етажа с много цветя наоколо. Пилонът за знамето беше до него. Покрай помещенията бяха оформени алеи с цветя. Засадени бяха смърч, ела, белика, декоративни храсти. Пред самия щаб имаше алея от рози с най-различни цветове. И досега се познава къде е било поделението.
При строителството е имало много командири, старшини, инженерно-технически работници, майстори, механизатори. Невъзможно е да спомена всички, ще се огранича с приноса на самоковци.
Най-дълго командир на поделението през 60-те и началото на 70-те години на миналия век е подполковник Георги Агапиев Грънчаров, роден и живял в Самоков. От Самоков е и подполковник Йордан Симеонов Големинов. След подполковник Грънчаров командир на поделението станах аз – Васил Димитров Григоров. Подполковник Стоян Поповянски бе от Продановци. Тук служеха старшините Васил Спасов Лютачки от Мала църква, Христо Златков Тодоров от Говедарци, Иван Христосков от Бели Искър, Петър Илиев Гроздев от Горни Окол.
Главен инженер на поделението дълги години беше инж. Ангел Манчев от Маджаре, технически ръководители – Иван Миликин от Самоков, Кичев /за съжаление, не си спомням първото му име; мисля, че беше от Рельово/, Райко Даскалов.
Проблем беше добиването на камъните за зидарията на стените и праговете. За целта бяха сформирани две групи от майстори каменоделци от Бели Искър и Широки дол. Хората от тези две села добиха всички необходими камъни за стените и праговете. В тази много трудна, тежка работа всичко се вършеше с чука и шилото.
Групата от Бели Искър се състоеше от Иван Атанасов Китин, Владо Иванов Конярски, Ангел Георгиев Костов, Георги Йорданов Костов, Атанас Ангелов Божилов, Георги Лазаров Костов, Христо Андонов Божинов, Димитър Георгиев Костов, Христо Атанасов Грозданов, Георги Стоянов Виденов, Здравко Стоянов Конярски.
От Широки дол в групата бяха включени Асен Николов Йовев, Зафир Г. Йовев, Велин Йовев, Бончо Зеленков, Александър Шаренкапов, Тошко Терзийски, Петър Терзийски, Стоян Механджийски, Малин Мазнилков.
От Самоков бе майсторът Андон Брашненков.
Инвеститорският контрол на корекцията се изпълняваше от Захари Гюнкин. Когато посещаваше обекта и виждаше нередности, той ги вписваше в заповедната книга. Забележките бяха свързани с качеството на бетона, на изкопните работи и т. н. Въпреки възникващите спорове и дори кавги аз съм на мнение, че контрол трябва да има. Захари Гюнкин изпълняваше съвестно своите задължения. Беше неотстъпчив по отношение на качественото изпълнение на строителните работи. Това помагаше и на нас – командирите и инженерно-техническите работници.
Обектът бе завършен изцяло през 1973 г. От тогава изминаха много години, почти половин век. Настъпиха много промени. И градът ни се промени. Появиха се новият квартал „Самоково”, красивият булевард „Искър”. Реката вече се превръща в място за отдих.
Всичко това стана благодарение на изграждането на най-значимия обект за Самоков – корекцията на р. Искър. Много българи изживяват в последно време тревожни дни и нощи заради наводненията, които стават всяка година и опустошават къщи, дворове, животни. Вземат и човешки жертви. Благодарение на корекцията на Искъра самоковци не се страхуват от подобно природно бедствие.
През цялото си съществуване Трудова повинност е правила добри дела за родината. От 1920 г. до 1989 г. в България са се сменяли много правителства – всякакви. Трудова повинност оцеляваше, защото беше полезна за развитието на страната.
Самоковци са признателни хора – „И трудовака с обич го даряват и казват топло от сърце: за мъжеството – чест и слава на трудовашките ръце!”
През 1989 г. България тръгна по пътя на демокрацията. По време на правителството на Иван Костов бе взето решение да се намали армията ни до 35 хил. души в продължение на няколко години. След месец наборната служба бе отменена. Вицепремиерът Евгени Бакърджиев издаде указ за ликвидиране на Строителните войски. Беше скъсано звеното за подготовка на младежи за отбраната на страната, за патриотично възпитание на младите хора. Духът беше изпуснат от бутилката!
Оттогава минаха доста години. Днешните политици започнаха да говорят, че ни е необходима армия, че е необходимо младежта да се възпитава в дух на патриотизъм, да обича родината си. Как да стане това? Как ще съберем младежта, която е пръсната по целия свят?
Най-добре е да направим платена армия, но няма пари. Военните училища се превърнаха в цивилни. Въпросът е – сега накъде? Какво да правим с младежта? Как да създадем новата армия? Платена армия си позволяват богати страни, а ние сме най-бедните.
На всички тези въпроси отговорът е дал през 1920 г. народният трибун Александър Стамболийски. Сега сме 2017 г. Отговор трябва да дадат сегашните политици и бъдещите министър-председатели на Република България.

Снимките са от 70-те години на миналия век и са от личния архив на автора

За част от младежите в Строителни войски казармата беше и училище

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*