Противоположното на благодарността

От Германия специално за „Приятел”

Проблемът с бежанците в Европа буквално с всеки изминал ден става все по-актуален. На него е посветена и публикацията в немско издание, която поместваме на четвърта страница в днешния брой /с известни съкращения/, в превод от нашия кореспондент в Мюнхен, Германия, Александър Кондоферски.
Оставайки верен на добрите си традиции и на най-злободневното, вестникът ни ще помества в бъдеще и други коментари, свързани със събития, които вълнуват и засягат всеки от нас, независимо дали се разиграват в страната ни или извън нея. Това е особено важно и полезно, когато се черпи информация непосредствено от източника, а не се препредават съобщения от медии, в които често се правят и опити за гигантски манипулации.

Противоположното на благодарността

Коментар на Йохен Битнер на страниците на „Zeit online” от 2 януари 2017 г. /със съкращения/

Криминално проявени лица злоупотребяват днес при търсенето на защита за живота си. Защо тези хора правят това? Дошло е време да бъде обмислена друга политика за тези преселници.
…Седем млади бегълци от Сирия и Либия по Коледа се опитват да подпалят един бездомник, лежащ на пода на една от станциите на берлинското метро. Ако няколко от минувачите-пътници не се бяха намесили, този мъж щеше да изгори в пламъците на пожара. Почти всички от тези мъже бяха вече стари познати на полицията. Това, което се разигра там, предизвиква гняв двойно – освен че нарушава забраната да убиваш, престъпва се също така едно фундаментално очакване: който пристига като беглец в Германия, като човек, търсещ закрила, трябва да оценява тази закрила, вместо да бъде заплаха за другите. Иначе всеки от нас би се запитал защо гостоприемството ни трябва да прави нашия живот несигурен?
И така нека си поставим въпрос след тази Коледа: защо се нагърбваме с тези хора?
Защо Европа и преди всичко Германия допуска тези стотици хиляди, произлизащи в сравнение с тукашните стандарти на живот и култура – от изостанали патриархални и назадничави общества, да проникват в нашето? Защо се нагърбваме с объркани и травматизирани хора, на които тепърва им предстоят културен шок и житейски дълбоки разочарования, реакции за отхвърляне и религиозно радикализиране?
„Куфарният бомбаджия” от Бон 2006, желаещ да отмъщава на европейците заради датските карикатури, обиждащи пророка…
Кървавата баня в парижката редакция на „Шарли ебдо”, извършена от синовете на алжирски емигранти…
Терористичните удари в Мадрид, Лондон, Париж, Брюксел, Ница, бомбаджията от Лайпциг, извършителят от Брейтшайдплац – Берлин…
Всички тези отвратителни престъпления през изтеклите години бяха извършени от мюсюлмани.
Статистически рискът от тероризъм нараства колкото повече мюсюлмани прииждат да живеят в Европа.
Защо гражданите на една държава трябва да бъдат задължени да помагат на граждани на други държави, които представляват бомба със закъснител? Опасност, която ще се отприщи най-вероятно след първата или втората генерация на пристигащите.
Заради този аргумент Франция отхвърли по време на бежанската криза през 2015-а всякакво преразпределяне на товара с Германия: „Мили съседи, гласеше тогава посланието, ние имаме достатъчно натоварване с арабите, придошли през последните тридесет години.”
И Унгария, и Полша просто ни казаха: „Няма ли мюсюлмани, няма проблем от терор.”
В член 16а на немската конституция е записано ясно: „Преследваните политически имат право на убежище при нас”. Какво представлява думата „преследване” и как трябва да се отнасяме с бегълците е конкретизирано в Женевската конвенция. След 2002 г. е изложено и тълкуването относно „преследване” заради пол или сексуална ориентировка, даващо също така право на убежище – азил. Освен това Европейската конвенция за човешки права забранява насилствено връщане на кандидатите с отхвърлена молба за убежище, ако в съответните им държави ги очакват мъчения, терор и други тежки нарушения на човешките им права.
Има ли все още сигурни държави вън от Европа? И тогава идва този „проблем на бонбона”. Или идва новата рискова сметка, казано с други думи.
„Ако пред теб стои купа с бонбони и си наясно, че три от тях могат да те умъртвят, би ли напълнил ръката с цяла шепа с бонбони? Такъв е проблемът със сирийските бегълци.”
Това изпрати на 20 септември по туитър синът на бъдещия американски президент Доналд Тръмп. Би могло да се каже, че това е популизъм, защото купата с бонбони би трябвало да бъде грамадна, за да пасне тази метафора. И цинично, защото ако на хиляда сирийски бежанци се пада по един ислямист, би трябвало да загинат толкова много сирийци заради него, ако нямат правото да получат азил.
Не е известно засега числото на фанатизираните бегълци тук, докато те не ни ударят. Ако Германия бе преживяла един 11 септември с хиляди загинали както Америка, сега мисленето щеше да бъде друго. В момента 20 процента от всички немци искат да избератAfD /Алтернатива за Германия/.
Тези немци не вярват на „мениджърство” при този риск. Макар че пътните произшествия и тези през лятото при езерата взимат повече жертви от терористичните престъпления, тези немци не искат допълнителна заплаха за живота.
Мюсюлманите не възприемат нашите ценности за свобода на вероизповеданията, за равноправие на мъжа и жената и безпощадния принцип „при съмнение за невинност” важи като защита в спортното право например.
Заради хулиганите от един спортен клуб може да бъде спрян достъпа до стадиона на хиляди други мирни фенове от същия клуб.
А бива ли този принцип да бъде спазван при „правото за азил”? Този принцип за „ние” и „те”?
През годината 1949-а, когато парламентаристите създадоха чл. 16 на конституцията, общественото „ние” важеше далеч по-ясно дефинирано, отколкото е днес.
Тогава се мислеше, например, за испанци или руснаци, когато изникнеше терминът „чужденци”. В редакцията на съставителите на термина за „политическо преследване” се имаха предвид германците.
Първата редакция на чл. 16 гласеше:
„Всеки германец, който бива преследван заради своето застъпничество, за свобода, демокрация, социална справедливост или мир по света, има право на политическо убежище във федералната държава Германия. Право на азил за всички политически преследвани чужденци, заключителната редакция на закона предвиди за по-късно време. Германия след войната бе слаба държава, с безброй проблеми по собствените сънародници, прогонени от родните им места из Европа. Общият съвет прие тогава за чудесна горната формулировка за понятието „азил”.
„Бащите” на правото за азил Карло Шмид /SPD/ и Херман фон Манголд /CDU/ тогава не биха могли да си представят, че след време тийнейджъри от Мароко или Тунис с помощта на евтин самолетен билет или каналджии ще пристигнат в някоя страна от Шенген и ще подадат молба за азил въз основа на чл. 16.
Или че обитателите на Хиндукуш ще потеглят пеша през планини и пустини, за да се доберат до Германия. Или че чрез интернет прелестите на Европа ще стигнат до всички забутани кътчета на континента Африка.
И преди всичко за Германия с нейните великодушни социална и азилантска системи, дори към фанатизирани фундаменталисти. Следва ли Германия да се придържа към чувствителните си представи за нарушени човешки права и по-натам. И по-натам да гарантира правото на прием за всички низгвернати?
Отговорът отново гласи: разбира се!
Този път няма само Източен блок, а се отнася за целия свят, тъй като сигурни държави извън Европа вече не съществуват.
Ние се изправяме решително срещу правителства, които докарват собствените си жители до мизерия и бягство. Ние поддържаме смелите хора от всяка държава, които се борят за положителни промени и напредък в нея, да не завършат на бесилката.
Ние се борим също така да не отслабва нашата хуманност. Това е наша основна норма на поведение. Дълбокото убеждение за правота и справедливост са основни стълбове на човешките права и демокрацията. Много бързо държави и хора могат да ерозират, когато тези норми са нарушени. Това го доказват времената на Третия Райх, кланетата в Руанда и „огнените ковчези” на „Ислямска държава”.
През 2013 г. в Германия са подадени 127 хиляди молби за получаване на политическо убежище. 11 хиляди от молителите са признати за такива, 10 хиляди са си заминали вече от тук, а 95 хиляди са помилвани да останат в Германия, без да получат азил. Останалите 11 хиляди молби вероятно още се преразглеждат.
И точно тук се крие ключът за нашето „ние”, с нарушената сигурност.
Какво означава азил и какво обикновена емиграция, какво представлява бягството да спасиш живота си и какво обикновена миграция? Тези понятия е вече почти невъзможно да бъдат разграничени. Същите североафриканци, които заминават в Италия цяла пролет, лято и есен да са помощници в селското стопанство, могат спокойно през зимата да се доберат до Германия и да потърсят в нея „азил”. Британският икономист Пол Коллир обвинява Европейската общност отдавна, че нищо не върши спрямо подобни недоразумения. Последиците са каналджийство, висока криминална активност и претоварване на властите, занимаващи се с азил и съпътстващите проблеми.
Като последица и реакция от това идват разрастващите се недоволство и гняв от загуба на контрол от страна на държавата и евтина загуба на собствената държавност в страната. И тази критика е напълно основателна.
Правилно е бързо, решително и без бюрократични спънки да отзовем от страната всички тези лица, които се проявяват като ислямисти или са забъркани в криминални дела.
Още по-добре би било подобни подпалвачи на пожари изобщо да не бъдат пропускани през границите на Европа. Пред вратите на Шенгенското пространство трябва да се поставят бариери пред нелегалните емигранти и същите да бъдат отделени от легитимните бежанци.
Английският публицист Дейвид Гоодхарт предлага днешният автоматичен прием да бъде сменен с регламентиран подбор.
„Един афганистанец, който е бил преводач при войските на НАТО, трябва, разбира се, да получи нашата защита”. От друга страна: „Не всеки сириец, който идва при нас, бяга, за да спаси живота си.”
Затова според Гоодхарт Европа трябва да избере да спасява най-тежките случаи. Този път е избрало днешното британско правителство. Вместо да допуска в страната мигранти с отлична физическа форма, техните дипломати търсят например в лагерите на Йордания отделни хора или семейства, които са тежки случаи. Хора, които се нуждаят от незабавна помощ, преди да е станало вече късно. При тази помощ имат късмет малка част от всичките бегълци – до 2020 г. са предвидени 20 хиляди души. Мислимо е този модел да бъде приложен и в други страни от Европа.
Молби за азил ще трябва да се приемат в немските посолства на отделни страни по света. Или при стратегически позиционирани европейски власти вън от Европа. Който е извършил някакво престъпление, няма да има никакъв шанс да получи закрила в Европа. Европа си има достатъчно собствени криминални. Разбира се, такъв пропускателен регламент ще доведе до нови проблеми, но на Европа, която днес е континент за емиграция /както някога е била Америка/, й липсва един отдалечен пункт от нея, както остров Eлис, на който да бъдат подбирани и разграничавани „търсачите на свобода” от „търсачите на свободия”.
/Край на превода със съкращения/

х х х

Тази тема е много сериозна, включително всички съпътстващи дискусии.
Времената се сменят и заедно с тях настъпват глобални промени в начин на мислене, законност и правила за живеене.
Каквото и да се случи с нас в бъдеще, то не бива да ни променя от човеци в зверове.
Човешкото милосърдие, обич към ближния, състрадание към унижените и оскърбените, съпричастност към всички болки, страх, несигурност, не бива да ни напускат, колкото и висока цена да заплащаме за това!
… И невръстни деца вече знаят, че „политиците са виновни”.
А кой ги избира тях – политиците?
Нашето овчедушие, лицемерие, превиване на гръбнак, безразличие, безотговорност към бъдните поколения, оглупяване, страх…
Хора, нека да бъдем човечни и след това – всичко останало! Иначе сме живели напразно. И няма да има прошка за нас.

Александър Кондоферски

Остров Елис

Този остров е част от пристанището на Ню Йорк в залива, където се влива река Хъдзън. От 1990 г. той е обявен за музей, неразделно свързан с емигрантската политика на САЩ за периода от 1892 г. до 1954 г. Макар и минимален по площ /само 11,1 хектара/, през него за тези 62 години преминават повече от 12 млн. емигранти.
Според статистиките днес всеки втори американец произхожда от емигранти, преминали някога през бюрократичните формалности на остров Елис, като всеки шести американец има немски произход.
Любопитно е за читателите да се отбележи, че някогашните емигрантски власти строго са съблюдавали да бъде пресичан притокът на болни кандидати, анархисти, бедняци, проституиращи, неграмотни. Китайци, японци и други представители на жълтата раса много трудно успявали да се промъкнат на континента легално. Още тогава имало каналджии, които натрупали бързо лесни пари.
След медицински преглед и двеминутен разпит от страна на чиновниците цялата процедура приключвала благополучно за по-голямата част от кандидатите.
Те трябвало да изкачат стръмна стълба с 50 стъпала. Ако някой от тях имал проблеми при това физическо натоварване, те не убягвали от зорките очи на наблюдаващите лица с медицинско образование. Всички били преглеждани за заразни болести, очни и кожни заболявания, проверявани за степента на умственото си развитие и за психическо здраве. Негодните за заселване били връщани обратно със съответен знак с тебешир на гърба, а останалите преминавали през врата с надпис „Вход за Ню Йорк”.
Целият този процес траел няколко дни предварително, докато бъдат сортирани всички, както се следва. Първоначално стояли с дни и седмици в трюмовете на корабите, с които били пристигнали през океана до това островче. Пасажерите от първа класа, идващи с много пари или с добра репутация, били визитирани от чиновниците върху палубата и без усложнения направо откарвани с корабчета в пристанището на Ню Йорк за незабавно заселване.
Повече от 10 процента от кандидат-емигрантите измрели от болести и лоши хигиенни условия на корабите по време на пътуването през океана, 3 хиляди души най-малко – при престоя на остров Елис, докато ги одобрят за емигриране. Повече от 350 деца се родили там, пред портите за Ню Йорк. Към 10.09.1990 г. почти всички постройки са реставрирани за 156 млн. долара общи разноски и островчето е обявено за музей, неразделна част от „Статуята за свободата”.