Радиото

Снимка: http://hqwallpapersgalaxy.com/

Обичам да ходя в Лаго, по „Пътеката на здравето”. Така наричаме отсечката от кв. „Самоково” до новия параклис „Св. Георги”. Този параклис и районът около него са едно чудесно място за отмора, сътворено от ентусиасти, които всеки ден ходеха на голата поляна, за да я превърнат в красиво кътче с цветни лехи и да реализират идеята си за самия параклис. Тези хора са Тошко, Симеон, Иван и други, които не знам по име. С помощта на фирми-дарители те сътвориха чудеса.
Ще прибавя и името на Ерменка, която, подпомагана от Христина, посаждаха цветя в лехите. Ето, тук вече има всичко – чешма с течаща вода, магерница, където бе приготвен курбанът за храмовия празник на параклиса „Св. Георги”.
…Пристигам в момент, когато двете жени сядат да си починат. От дума на дума се връщаме към нашето щастливо, но бедно детство. Спомняме си и за времето, когато тичахме по улиците с многото дупки. Тогава нямаше асфалт. По време на дъжд дупките се пълнеха с вода и ставаше интересно. Опитвахме се да ги прескачаме и… често уцелвахме средата. Играехме на деление, дама, Кральо Портальо и др. Ходехме да се къпем и да ловим чочове в река Искър…
В един момент Христина се обърна към мен:
– А помниш ли времето, когато нашите родители си ходеха на гости и бащите ни се уважаваха?
Потвърдих с кимване на глава.
– Това беше много, много отдавна, преди около шейсет години – продължи Христина. – Един ден твоят баща ни подари радио – истинско радио, не радиоточка. Той беше много добър човек!…
Останах изумена! Не знаех какво да кажа… Замълчах.
Върнах се назад, в детството си, и си спомних за радиото. От скромното ни обзавеждане най-ценното, което имахме, беше то – радиото. Малко и кафяво, мисля, че се казваше „Пионер”, с две копчета – едното за намиране на желаната радиостанция и друго за силата на звука.
Татко не ни разрешаваше да го пипаме. Слушахме това, което той кажеше. Най-много обичах деня, когато имаше радиопиеса. И досега си спомням една такава пиеса със заглавието „Тополчице моя с червена забрадка”…
Един ден обаче нашето радио изчезна! Питахме със сестра ми къде е радиото. Майка ни повдигаше рамене и не отговаряше. Един ден татко ни се скара и добави, че когато дойде време, ще ни отговори.
Мина време. Забравихме за радиото. Изминаха много години. Пораснахме. Всеки тръгна по своя път. Имам семейство, деца, внуци…
…Отново чух гласа на Хриси:
– Когато майка ми почина, бяхме малки със сестра ми. Останахме само с татко, той ни отгледа. Скоро след като мама си отиде, твоят баща – чичо Стоян, донесе у нас радиото – като подарък, да не се чувстваме сами с татко, да си има и той другар в осиротялата ни къща…
След тази изповед на Христина какво можех да кажа!?… Прошепнах само: „Бог да ги прости! Бяха добри другари в добро и беда…”

Венета Върбева

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*