Силата на любовта

Една невероятна история

Колкото и невероятна да е тази история, тя е истинска, а не е мит или легенда.
Тя прилича на онази известна история за любовта на Ромео и Жулиета, увековечена от великия Шекспир.
Жалко, че не е попаднала под перото на някой майстор като Николай Хайтов например, който да я разнищи и опише майсторски. А защо не и да я филмира някой, защото си заслужава и защото съм чедо на кинаджии и от опит знам как би се гледал евентуално един такъв филм на голям екран.
И понеже пепелта на забравата не бива да покрива истории и случки, като тази, през един студен зимен ден покойният вече долнобанчанин Васил Захариев дойде при мен, в редакцията на бившето вече общинско радио „Рила” в Долна баня, с една тетрадка голям формат с твърди корици.
Разтвори я бавно и спокойно, разлисти доста написани с химикал страници и ми рече: ”Искам да ти разкажа една за някои почти невероятна история за това, колко силна е била истинската любов между двама…, а ти да я напишеш на компютъра.” Направих го съвсем професионално, както го правя и днес, и съм горд и щастлив, че силата на голямата любов е жива и ще живее и занапред.
Писахме, поправяхме и редактирахме няколко дни. А удоволствието на края бе взаимно. Мисля, че се получи един хубав разказ от далечната история на Долна баня.
Решихме и да го запишем на звук и да го излъча в някое от предаванията на долнобанското радио.
Денят бе 8 януари, предаването бе по случай годишнината от освобождението на Долна баня от турско робство. Пишейки сега, всичко това още повече ме навежда на мисълта, че в днешно време, когато някои умишлено разпалват междуетнически и междурелигиозни ежби, в този случай великата сила на любовта преди много, много години е тържествувала над тези противоречия.
х х х
Било в края на турското робство. В голямото за онова време село Долна баня половината от населението били българи и почти толкова – турци.
Двама паши владеели горите и полето в Долнобанско, а раята и бедните турци работели кое на изполица, кое на ангария.
Турските къщи били около минералната баня, а българските – в непосредствена близост до тях. Така че, за да отидат на баня или на работа в полето, местните жители трябвало да пресекат турската махала, в центъра на която били площадът, чаршията, шадраванът, джамията и многото кафенета, където агите седели на сянка и си пиели кафето и шербета, оглеждайки внимателно минаващите покрай тях моми и невести.
Между хубавите долнобанки, които биели на очи, се отличавала една чудно красива мома, носеща името Ана, която била от бедния род на Джибровите.
Ана била с черни очи и бяло лице, снагата й кръшно се полюлявала, когато носела на рамо кобилицата с изпраните дрехи или менците с топла минерална вода.
Затова я наричали Гюзел Ана.
Агите бавно и дълго поглаждали брадите си, когато преминавала Ана и шепнели „Машаллах…!”
Ала на хубавицата най-много се радвало младото турче Хасан. Той чиракувал в кафенетата. Очите му заблестявали влюбено, когато минавала Ана.
Като знаем колко строги са били законите и нравите по онова време разделно, чудно е къде и как двамата млади – Ана и Хасан, са се срещнали тайно и са се обяснили във вечна любов!? Любов, превъзмогнала вековната вражда между два народа и две религии. Всъщност Джибровият род, пък и долнобанци, били против тази любовна връзка, но както се казва, тя била по-силна от всичко и преодоляла неимоверните изпитания, страдания и превратности на времето.
Тази история се случва през 1877-1878 г.
И в Долна баня се говорило, че русите са започнали война за Освобождението, но боевете се водели все още отвъд Балкана и тук, в селото, било още спокойно.
Когато се разчуло обаче, че казаците са завзели София, и сред населението в Самоковската кааза /околия/ настъпило напрежение.
Богатите самоковски турци побягнали през Долна баня на изток, към Татар-Пазарджик. Точел се постоянен поток от аскер, коне и каруци, пълни с покъщнина; стада добитък и пешеходци се нижели в късната есен, та и в началото на зимата. Страхът от руските солдати обхванал и агите в селото, които започнали да събират каквото могат от покъщнината си и панически да бягат по пътищата по течението на река Марица.
В Долна баня не останал нито един турчин!
Какво е станало в това смутно време с голямата любов на Ана и Хасан?!
Тук можем само да гадаем и да предполагаме. Едно е сигурно, че Хасан е уговарял тайно любимата, че я е молел да тръгне с него и с неговите сънародници.
Но явно Ана е била истинска българка, с много силен характер и изключително е държала на своята вяра и народност.
Именно в тези драматични дни у Хасан победила голямата любов. Той не тръгнал със своите близки, а останал в Долна баня, при своята любима Ана.
Къде се е укривал в това опасно време, когато в селото дошли на 12 януари 1878 г. солдатите на генерал Шувалов, дошли откъм Самоков, и на генерал Веляминов, пристигнали откъм Ихтиман, през Карабаир-а и Кованлъка, днешното село Пчелин, така и не се знае.
Вероятно по това време Хасан се е укривал в родния дом на Ана, още повече, че почти всички турски къщи в селото били опожарени.
Така двамата влюбени млади дочакали свършека на войната и настъпването на мирното време.
Сега двамата млади трябвало да узаконят отношенията си като съпрузи, но за да се извърши светото бракосъчетание църквата изисква и двамата да имат една вяра. Тогава Хасан още веднъж доказва голямата си любов към Ана, като се… покръства и приема християнската вяра и името Ангел.
Управата на селото им дава работа – да обслужват минералната баня, като им разрешава да си построят и малка къщичка до източния вход на парка на банята. Така младото семейство заживява мирно и щастливо в свободна Долна баня, а съселяните им помагат с каквото могат и ги приемат като равноправни жители на селището.
Раждат се на Ана и Ангел три деца – момче и две момичета.
Сина кръщават Киро. Местните го наричат Турчето. Киро наследява благия характер на баща си, усвоява и професията на жп-монтьор. Задомява се и има три деца – дъщеря Венета и синове Ангел и Георги.
Старите долнобанци го помнят с неизменната лула в устата. Малцина са възрастните, а и с всеки изминат ден стават все по-малко, които още го помнят.
Помнят го като рядко добър човек, който не само бил баняджия, но и лекувал болни с билки и масажи в минералната баня.
От двете дъщери на Ана и Ангел едната се омъжва в Самоков, а другата, на име Милка, се омъжва за своя съселянин Иван Черешаров. Тя ражда пет деца, две дъщери и трима сина – Ана и Мария, Киро, Ангел и Сотир.
Така името Ангел е поддържано през годините и в поколенията.
Някои от внуците са още живи, има и доста правнуци, така че от това семейство, преодоляло толкова много препятствия и несгоди, благодарение на голямата любов се създава цял един голям род.
Баба Ана и дядо Ангел мирно и со кротце доживяват преклонни старини.
Някъде към края на 40-те години на миналия 20-и век един след друг си отиват от този свят.
Остава красивата истинска история за силата на голямата любов.