Сладката вода – Боровец: много кеф и един начинаещ

Христо Симчев /Ристо Туристо/ и авторът

В 11 ч. навръх 1 ноември паркирахме колата над хотел „Олимп” готови за тръгване. Времето в Боровец бе студено, облаците не позволяваха на слънцето да пробие. Наложи се да се пооблечем. Планът се състоеше в това да бутаме колелата до хижата /”Чакър войвода”/, за да спестим енергия и да позволим на слънцето да разтопи леда колкото се може повече. Прогнозата показваше ясно време в пояса над 1700 метра и затопляне с набиране на височина.
Температурната инверсия се опита да ни спре още в началото. Натъквайки се постоянно на лед, Ристо /Ристо Туристо – Христо Симчев/ реши, че е по-добре да отложим спускането и да изберем друг вариант – по един чай на хижата и след това прибиране по Ситняковската пътека. Личеше си, че това промени настроението му.
Тайно се надявах нещата следобед да се подобрят. И чудото се случи, пред нас съвсем неочаквано се появиха още двама колоездачи. От разговора, който започнахме, се оказа, че те са в същата посока като нас, а дори единият е самоковец. Така нямаше да сме сами, а и Ристо можеше да се отпусне без постоянно да мисли за мен и дали няма да падна някъде.
Изпихме по един чай на хижата, времето мина в разговори, а слънцето напичаше. Нямаше дори и един облак на тази височина.
Потеглихме бавно към разклона за хижа „Мусала”. От тук следваше постоянно изкачване, провирахме се постоянно между клека. Но всяко усилие си струваше, както установих по-късно. На няколко пъти спирахме за по-дълги почивки, а и така се изчаквахме с останалата част от групата.
Ето, че достигнахме заветния момент. Излязохме на Сладката вода, а там именно започваше пътеката и спускането към Боровец. Следваше бързо окомплектоване. Вълнението ми нарастваше с всяка минута. Не знаех какво ме чака, щях ли да се справя и да стигна цял до колата. Е, предстоеше да разберем.
В началото пътеката започва с умерен наклон, който не след дълго продължава в леко изкачване. Карах последен, с идеята да не насмета някого, а по-опитните да се насладят на карането и на всичко наоколо максимално. Не бях изобщо сигурен в себе си. Това бе едва второто ми каране за цялата година, а ето, сега пред себе си имах огромно предизвикателство, погледнато през очите на начинаещ.
Достигайки възвишението видях, че групата се бе събрала, а нашите нови приятели коригираха налягането в гумите. Ристо веднага ме подкани да тръгна пред него, а той да ме следва. Не мислех, че това е добра идея – усещайки някой да кара зад мен, щях излишно да увеличавам скоростта. Както и да е, не много смело заех челната позиция.
Наклонът леко се увеличи, а камъните и клоните преобладаваха. Сега разбрах защо казваха, че пътеката е технична и трябва да имаш опит за нея. Припомних си първите уроци и се опитвах да поддържам добра стойка – изправен и изнесен назад, за да променя центъра на тежестта, та в един момент да не се окажа пред колелото. Не предполагах, че ще ми коства такова усилие да се задържам в добра линия, избягвайки камъни, клони и клек. Изискваше се и огромна концентрация, за да караш пръв по непозната пътека. Просто не знаех какво следва след завоя.
В един момент с огромна изненада установих, че започвам да свиквам и да ставам леко по-уверен. Идеята на Ристо да кара зад мен беше много добра. Мисълта, че зад мен има човек, който ме следи, ми придаваше спокойствие. Чувствах се така, все едно учителят гледа за грешките на ученика, и давах всичко от себе си, за да не го разочаровам.
Почувствах по едно време лека умора и реших, че е добра идея да поспра за малко. Събрахме се и изчакахме и останалите да се появят. Тогава и забелязах, че дясната ми ръка бе цялата издрана и в кръв. От концентрацията и адреналина изобщо не бях усетил как клони и клек си отмъщаваха за разваленото спокойствие. Ръкавиците пък, които носех, не бяха подходящи и останаха в раницата. Бързият оглед не установи никакви сериозни наранявания, все още бях цял.
Леката почивка се отрази добре. Променихме и подредбата. Сега карах трети, а учителят отново следеше за всяко мое движение. Навлязохме в горския пояс, камъните леко отстъпиха място на клони и корени, а наклонът на склона се увеличаваше. Придобил вече малко увереност и имайки човек пред себе си, успях да следвам мислена линия. Виждах какво става пред мен и имах време да реагирам – един вид малка навигация.
Пътеката започна да се отваря и да става леко по-широка. В този момент Ристо профуча покрай нас, крайно време бе и той да покаже на какво е способен. Известно време спазвахме този ред. Свикнах с човека пред мен, на няколко пъти се наложи и да намалявам, за да го пусна на по-голямо разстояние, явно не бях чак толкова бавен, колкото си мислех. Страхът отстъпи място на удоволствието, започнах да се наслаждавам.
Вече навлезли в гората, отново поспряхме за минутка почивка. Глътка вода и споделяне на огромната за мен емоция. А все още ни оставаше спускане.
Сега поех последен, техничната част бе отминала, следваше по-бързата. Позволих си да вдигна скоростта, имах видимост и забелязвах какво се случва пред мен. Но ето, че в един момент се появи огромна изненада – рязко в средата на пътеката изникнаха корени и камъни, а наклонът в рамките на няколко метра се променяше значително. Нещо като дупка в пътеката. В първия момент реагирах добре, изтеглих се максимално назад, стиснах спирачките плавно, за да не се получи провлачане, а вилката използва целия си ход до долу. Секунди след това обаче усетих как просто съм изхвърлен от колелото, все едно някой ме е ритнал. Литнах здравата!…
Казват, че когато човек е в рискова ситуация, сетивата му се изострят с цел оцеляване. Не знам колко време съм бил във въздуха, но единствената ми мисъл бе, когато падна в дерето, да се хвана за нещо и да се спра. Раницата омекоти падането значително, озовах се по гръб без никакви болежки. Станах, изтупах се и видях, че съм паднал около 4-5 метра надолу, без почти да се влача.
Преодолях останалия участък на бутане и без да давам индикации, че съм паднал, продължихме спускането. Странно, но падането не ме разколеба по никакъв начин. Неувереността прерастваше постоянно в удоволствие от карането. Започнах и да разбирам колко хубаво е наистина спускането. Довърших и останалата част на пътеката. Прекосихме Бистрица и излязохме на широкия и каменист път. Натъкнахме се и на лед, който за щастие избягнахме. Остана само да стигнем до колата и да се поздравим за прекрасно прекарания ден.

Мартин Секулов

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*