Христина Хранова Иванова, първата акушерка и първата жена воден спасител у нас, е родена може би в самоковското село Клисура
Христина Иванова е родена в далечната 1852 г. в Клисура. Когато е едва 12-годишна, семейството й се премества в София с надеждата за по-сигурна прехрана. Баща й, Храно Овчаря, се радва на голямо семейство – 18 деца – 12 сина и 6 дъщери.
Христина е най-малката и като че ли е наследила най-много качествата на баща си – решителна, любознателна, буйна, свободолюбива. В училище е добра ученичка, но когато случаят я изправя пред възможността да бъде помощничка на самия дякон Левски, изобщо не се колебае.
„Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловченски комитет по заповед и указания на великия Левски /през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и в лошо време/.
В деня на грозното Баташко клане аз се намирах в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих по едно чудо.
Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, наред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Стара Загора…”, пише тя след време в спомените си.
В Освободителната война загиват шестима от братята й, преди това, в Сръбско-турската война от 1876 г. – други четирима. Всички с една надежда: да помогнат на България.
„След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че жената в тежки моменти може наравно с мъжа да помогне на родината си, аз заминах да се уча…”.
Ученолюбивата девойка избира това, с което ще бъде полезна за „родните си сестри”, т. е. учи за акушерка. Отпускат й стипендия като даровита ученичка и тя заминава за Русия. Завършва курса на „Повивалний институт” при Имперския университет „Св. Владимир”, Киев. На 15.X.1879 г. е назначена от столичната община и започва работа на новото си поприще – става първата акушерка.
Всъщност диплома за акушерка получава преди нея Райна Попгеоргиева, само че прочутата Райна Княгиня едва в края на живота си, по принуда, за да изкарва прехраната си, въпреки лошото си здраве, се връща отново към акушерството.
„Аз станах акушерка, пише в спомените си Христина, и като такава в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3462 живота…”
Трябва човек да знае как се е гледало на „учените” акушерки някога, за да разбере за какъв подвиг става дума. Повечето жени предпочитали т. нар. баби – неуки, но с опит. Христина Хранова работи безотказно повече от 30 години като акушерка – най-напред в София, после в Лом, в Силистра и най-дълго – във Варна, цели 17 години. Май е обичала морето, защото се научила да плува – да припомним, че жените по това време се топят в морето или в реката /ако им се позволи от родители или от съпруга им/ само до глезените, при това с дрехи.
Когато интересът към морските бани нараства и градовете край морето се обзавеждат с „морски бани”, става ясно, че не може без спасители. Христина Хранова предлага услугите си като първа българска „морска” спасителка. И се справя чудесно с тази работа. След време ще „отчете” в дневника си: „Спасих в тия години… не по-малко от 54 давещи се от явна смърт.”
Намират се досетливи и уважителни варненци, които пращат предложение и през 1907 г. тя е наградена със сребърен орден „За гражданска заслуга”. Дават й към ордена и 50 наполеона парична премия.
Христина Хранова не просто плува, но и с готовност се състезава, дори и с мъже, при това във възраст, когато жените се считат за баби. Самочувствието й респектира мъжете, може би затова не успява да се задоми – какъв съпруг при жена, която държи в спалнята си пушка! Помни се такъв случай – веднъж, в настроение за шеги, тя се дегизирала като „морско чудовище” и изплувала откъм морето направо на мъжкия плаж. Стотината полуголи мъже на този плаж се разбягали панически.
През Сръбско-българската война в 1885 г. тя е доброволка в отряда на ген. /б. р. „Приятел” тогава подполковник/ Николаев. Сражава се при Драгоман, Гургулят и Сливница. Но когато се налага да помага като медицинска сестра – не отказва, затова й „изваждат” име – „фелшерицата”. Ранена е в лявото коляно. Доброволка е в Балканските войни, но след Междусъюзническата /1913 г./, вече над 60-годишна, усеща как силите я напускат: „…и аз отново наденах войнишкия шинел и се сражавах при Куманово, Егри-Паланка, Кочани и Джумая. Сега обаче аз почувствах за пръв път, че силите ми изневеряват. Стари недъзи ме заставиха да сложа милата пушка в ъгъла…”
И макар и войнишката й куртка да е украсена с отличия, става ясно, че оттук нататък я чакат теглила. Тъй като невинаги е била на държавна работа, не успява да получи държавна пенсия, няма ни семейство, ни близки, при които да се подслони. Приютяват я временно ту едни, ту други добри познати и приятелски семейства.
Не се надява на могъщи покровители, а сама пише писма до Народното събрание: „Стара, немощна, недъгава – аз не съм в състояние да изкарвам прехраната си и медленно се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когато съм принудена да гладувам; зъзна от студ… Никой няма да заклопи моите старчески очи, когато дойде часът на смъртта. Но поне спасете ме от страдания и лишения до тоя върховен час… Аз не искам много. Помогнете колкото да не умра от глад и студ. Милост, милост, синове на България!…”
В Народното събрание дълго се бавят с помощта и съчувствието. Най-после в началото на март 1918 г. „синовете на България” й отпускат 60 лева месечно „пожизнена народна пенсия”, колкото да не умре от глад. Тя получава тази пенсия 4 години, до края на живота си. Умира през ноемврийската есен на 1922 г., 70-годишна. Както пише един свидетел: погребват я „стари бойни другари” в гроб без паметник, който днес вече никой не знае къде е. На картичката, издадена за нейния двоен юбилей през 1911 г. – 30 години акушерска работа и 60 години от рождението й, тя е в опълченската си парадна униформа – достолепна, побеляла, трогателно сериозна. Една от мъчениците на България.
Петя Иванова
/В. „Над 55”, 12-18 август 2013 г./
Бележка на „Приятел”
Не се знае със сигурност рожденото място на Христина Хранова, известна и като Христина Хранова Антонова /Ценкова/. Няколко са версиите – че е родена в нашето, самоковското село Клисура, в Самоков, в сегашния град Клисура или в София. Освен това според повечето данни тя е родена не през 1852, а в 1851 г.
За съжаление с повече сведения по тези въпроси не разполагат нито Историческият музей в Самоков, нито кметството и други хора в Клисура.
В търсене на истината помолихме за съдействие музейни специалисти от Варна, където нашата героиня е живяла и работила най-дълго време. В изследването си за живота и делото на Хр. Хранова, подготвено от по-рано и изпратено наскоро до „Приятел” в отговор на молбата на нашата редакция, Тодорка Стоянова от варненския музей по история на медицината /сега служителка във Военноморския музей във Варна/, пише: „Като рождено място се посочват с. Клисура /Самоковско/, Самоков и София. За най-достоверно приемам с. Клисура, откъдето е родът й.”
Според Т. Стоянова след опожаряването на селото през 60-те години на 19 в. фамилията се преселва в София. Авторката дори твърди, че Хранова е учила в Самоков. Това не е съвсем изключено, като се има предвид, че в нашия град през 1861 г. наистина е открито девическо училище.
Както се вижда, има не малка вероятност Христина Хранова да е родена в самоковското село Клисура или дори в нашия град. Ако се окаже, че е така, би било уместно например в селото да се постави паметна плоча, а улица в Самоков да се нарече на името на героинята.
Но дори да се окаже, че не е точно така, Хранова все пак е от нашия регион и не заслужава да бъде забравена. За нея сега напомня само улица във Варна. Допълнителни изследвания биха уточнили може би със сигурност родното място, а и други важни неща от нейната биография. Паметта на тази изключителна българка би трябвало да получи при всички случаи достойно признание от потомците.
Заглавието и подзаглавието са на „Приятел”.
+ There are no comments
Add yours