Новини, Статии, коментари, Шарен свят

24 май всяка година ме връща към две преживявания

Снимката ни бе предоставена от Елка Деянова

Бил съм в първо или второ отделение. Значи през 1937 или 1938 г. В нашето село Ярлово – най-голямото в Самоковска околия, предстоеше да дойде за празника на Кирил и Методий владиката Стефан.
На площада на селото бе изградена арка. За предстоящия молебен се бяха събрали певци от църквата, свещеници, ученици, местни жители. Всички с нетърпение очаквахме владиката.
Изведнъж над Верила се появи грамаден страшен облак и рукна много силен дъжд. Започна буря, като че ли и градушка. Всички се разбягахме. Ние двамата – с братовчед ми Лазар, се скрихме под стрехата на една плевня. Но плевнята висока, стрехата – малка; почти нищо не ни пазеше от поройния дъжд. Стана отведнъж и много студено, непривично за пролетно време. И двамата треперехме, зъзнехме.
Колко време сме стояли там, не помня. Имах чувството, че вече замръзваме. Изведнъж отнякъде се появи медицинският фелдшер в селото ни – Маринчевски, с бастуна и медицинската си чанта. Каква картинка сме били – не мога да си представя! Сякаш Господ го изпрати. Ние – премръзнали, буквално не можехме да ходим. Фелдшерът тогава грабна единия от нас и бастуна с едната ръка; другия и чантата – с другата ръка и така – под мишница с нас – двете деца, се втурна към дома ни.
Там майките ни поеха – преоблякоха ни, стоплиха ни. Мразовитата буря премина. След малко даже изгря слънце и времето се стопли – сякаш нищо не е било… Ние отново излязохме на площада. След малко пристигна и владиката с файтон. Голямо впечатление ми направиха конете – грамадни, черни, и сега са пред очите ми… Започна молебенът и после всичко си протече тържествено – така, както и трябва да бъде. Може би бурята беше заварила владиката в съседното село Ковачевци, та после, след като времето се оправи, бързо пристигна при нас…
Другият ми спомен за 24 май също е свързан с неприятни природни изненади. Беше на този ден през 1951 г. Бях млад офицер, командир на артилерийски взвод, и трябваше да проведем занятие в района на Алдомировци, край Сливница.
Намирахме се в района на прочутото Алдомировско блато, когато започна да вали отведнъж силен дъжд, примесен със сняг – нещо толкова рядко срещано за края на май! Коли, оръдия, влекачи затънаха в блатото, в калта. Стана и много студено.
Но нямаше какво да се прави. Хванахме се – войници, офицери – всички, да теглим машините. До колене газехме във вода, за да изтикваме с големи усилия, много мъчно, едни след други, оръдията, колите… Цял ден се занимавахме само с това, вместо да проведем тактическото занятие.
По това време 24 май беше официален празник само за училищата, за другите си беше работен ден.
Вечерта – абсолютно мокри, премръзнали, съвсем изморени, капнали, дето се казва, се прибрахме в казармата в Суходол. Спомням си, че на колега – командир на взвод, краката му бяха отекли от голямата влага, ботушите подгизнали – изобщо не можеха да се свалят. Наложи се да ги разрежем, за да го спасим от простуда и евентуални по-тежки последствия…
И на сегашния 24 май си припомних тези два случая. Никога няма да ги забравя, въпреки че от онова време са минали много, много години, повече от половин век…
Сега ми се насълзяват очите, като гледам празнуващите ученици и учители и си спомням как и ние на времето на този ден кичехме цялото училище, и оградата даже, с цветя.
Вярно, тези два мои спомена, за които става дума по-горе, не са свързани пряко с буквите и ученето, но и в двата случая, при трудни условия, точно на този ден, хора, българи, проявиха доброта, човещина и солидарност, а именно училището възпитаваше такива качества. Дано да ги възпитава и занапред у младите, за да го има и в бъдеще този чудесен наш, български и славянски празник.

Васил Попов

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*