37 години от трагедията край Урдина река

И до днес тя стряска не само съня на живите, но и душите на мъртвите, сред които е и първият командир на „Червените барети” (командосите от СОБТ – Специализираният отряд за борба с тероризма) полковник Нено Ганчев. Преди години при спомена за нея очите му се изпълваха със сълзи и сякаш отново усещаше в гърлото си оня леден въздух, изпълнен с тръпчивия аромат на смола.
Денят е понеделник – 7 февруари 1983 г. Движат се един след друг в колона. Отдясно, в сенчестото дере, Урдина река ромоли с бързите си кристални ручеи. Подминават Яворова поляна. Някъде в ниското е Говедарци. Извършва се планирано учение – поход за оцеляване в тежки зимни условия.
На няколко крачки пред полковник Ганчев широкият гръб на началник-щаба майор Георги Маринов заприщва пътеката. Ганчев се обръща за секунда-две назад и вижда как цял рояк от “сини минзухари” се вие като навързана броеница през притихналата планина. Господи, колко мъка беше, докато уреди тези грейки за момчетата си! Който не се е разправял с тиловаци и началници, той не знае само през колко планини трябва да преминеш и колко мътни потоци да прегазиш!
След няколко месеца ще навлязат в третата година на съществуването си. Световният опит за създаването на антитерористични формирования е едно, а българските реалности – съвсем друго. Бяха започнали от нищото и направили доста, но ги чакаше още твърде много. Най-труден продължаваше да бъде проблемът с подготовката и оборудването. Дърпаха ги за какво ли не – за патрулно-постова служба, за подсилване на нарядите на районните управления, за дежурства. И никой от началниците не искаше да мисли, че той трябва да готви момчетата си за оня тежък миг, когато ще се изправят очи в очи със смъртта.
…Наближава 14 часа. До крайния пункт остава съвсем малко. Предния ден дългогодишният му приятел Петър Москов, шеф на софийската планинска контролно-спасителна служба, е обходил маршрута и е предрекъл пълноценно разтоварване. В поделението е останала само дежурната група, а останалите около 80 антитерористи с по 30 кг оборудване на гърба си са с него.
Затрупаната от снега пътека продължава да се вие по левия склон на ската. От дясно, в ниското, на около 10-12 м Урдина река ромоли между лъснатите кубета на камъните. Подминават тясна просека, разделяща на две боровата гора и виеща се нагоре, към оплешивяващото било. Малко след просеката водачите се сменят и всички продължават нагоре.
Мнозина забелязват, че боровете над тях потъват в снежен прах. Пръв реагира командирът полковник Ганчев, който извиква с пълно гърло: “Лавина! Лягай!” И всички се хвърлят на земята.
Но ударът е страхотен. Помита ги като сламки. Първата вълна на огромното снежно цунами изпълва за секунди тясната просека. Сред трясъка на прекършените борове човешките гласове потъват сякаш в преизподнята. Броеницата от “сини минзухари” се огъва в средата си, миг по-късно се разкъсва, запремятана в мелачката от сняг, камъни и дървета, за да се вцепени след секунди, затрупана под внезапно оживялата планина. После става тихо, много тихо… Сякаш някой разсърден горски дух е изключил звуците на планетата.
Полковник Ганчев не може да повярва на очите си. Като в забавен каданс, кадър след кадър гледа как от утаилата се в огромни преспи снежна вихрушка започват да изпълзяват неговите момчета. Към затрупаните се спускат и всички незасегнати от снежния порой. Започва бясна надпревара с времето. След около десетина минути най-плитко заровените са освободени от ледената прегръдка на снега.
Години по-късно Алексей Петров си спомня: “Точно преди това бяхме поели водачеството на колоната. Когато се обърнах, видях само сняг. Колегите просто ги нямаше… ”
Няма обаче място за паника. Оцелелите запазват хладнокръвие. Прави се бърза проверка по списъка на личния състав. Става ясно, че има още 16 затрупани. На места дълбочината на снега достига 6-7 м, а лавината е изравнила високите бреговете на реката.
Търсенето започва веднага. Докато една група се отправя с бърз ход към Мальовица да дири помощ от Планинската контролно-спасителна служба, другите се хващат за сапьорските лопатки. За 45 минути изваждат още 13 полумъртви, смазани и сковани от студ барети. Започва битката за живота им. Палят огньове, сменят дрехите им, разтриват ги, наливат ги с чай и ром, за да ги сгреят. Лекарят на поделението, който е с тях, непрекъснато снове между момчетата.
В същото време продължава издирването на останалите още трима под снега – лейтенант Михаил Радев Митов и старшините Валери Иванов и Румен Великов.
Разделят мястото на сектори и започват да ги опипват сантиметър по сантиметър със саморъчно направени от боровете сонди.
Пръв от тримата откриват тялото на лейтенант Михаил Митов. След като разравят снега, го виждат – паднал по очи във водата, до самия бряг на реката. В първия миг помислят че е жив, тъй като остават с представата, че уж им маха с ръка; после разбират, че тя се движи от водата. Повече от час се опитват да го върнат към живота. Правят му масажи на сърцето, изкуствено дишане, преобличат го в сухи дрехи. Надеждата си отива последна и затова не искат да повярват, че колегата им е мъртъв. А лейтенантът е само на 22 години, само с няколко месеца служба след завършването на военното училище. Смъртта вледенява сърцата им.
След 1 час и 40 минути офицерът Димитър Стефанов открива Румен Великов жив под водата. По една случайност главата му попада под хралупата на голям камък.
Надеждата, че и Валери Иванов може да е жив, се завръща. Битката за живота му продължава с нови сили. Часовете стават минути, минутите – секунди. Преравят плинини от сняг, но напразно. Валерката го няма. Отчаянието сковава сърцата им, но не се предават.
Около 18 часа пристигат 25 спасители от Мальовица, София и Самоков. Пострадалите са евакуирани до най-близкия населен пункт, а останалите впрягат цялата си воля и последните си сили, за да дирят затрупания си приятел заедно със спасителите. Валери е само на 29 години, вкъщи го чакат миловидната му съпруга и трите му малки деца. Трябва да го намерят, трябва!…
Нощта отдавна е прихлупила с черното си наметало виновно кротналата се планина. Часовете се нижат един след друг. Дори и да го намерят, Валерката няма никакви шансове да е останал жив. Спасителите се опитват да обяснят, че затрупаните в снега не могат да шавнат изобщо и са като затрупани с пръст. Дишането е възможно само в началото. После от горещия човешки дъх и топлината на тялото се образува ледена капсула и въздухът свършва.
Въпреки очевидните истини търсенето продължава. Най-после го откриват на 7 метра под снега. Часът е 21. Час, превърнал се в безвремие за останалите живи командоси…