Момчил Степанов Мясищев: “Музиката гради характери, създава общество, променя съдби!…”

С песента “Мой свят” Момчил разплака Любо Киров

Самоковският творец Момчил Степанов Мясищев, който блесна на сцената на X-Factor: “Музиката гради характери, създава общество, променя съдби!…”

Самоковецът Момчил Степанов Мясищев шашна телевизионните зрители по време на кастингите на третия сезон на музикалното предаване X-Factor по „Нова телевизия”. В продукцията Момчил попадна в категория „25+” и достигна до „Къщата на съдиите”. С изпълнението на песента „Мой свят” на група „Сленг” той разплака своя ментор Любо Киров /познат като Любо от група „Те”/. Именно с изпълнението на тази песен Момчил докосна сърцата на хиляди българи. Въпреки това той отпадна от по-нататъшно участие в шоуто, а във фейсбук бе създадена група от недоволни фенове, която призова съдиите да променят избора си. Това така и не се случи, но младият самоковец стана любимец на мнозина сънародници. По това време той написа в профила си във фейсбук: „Беше уникално преживяване! Вярвам, че израснах много като артист за краткото време в “X-Factor”! И вярвам, че ми предстоят още по-прекрасни неща! Благодаря ви, че ме подкрепяте! Аз вече не съм X/екс/-фактор. Аз съм бъдещ фактор!” Свързахме се с Момчил, за да разберем от първа ръка подробности за неговите проекти, как го е пленила музиката, какво мисли за Самоков и т. н., и т. н.

– Здравей, Момчиле! Знаеш ли, че освен твоят ментор Любо Киров, ти развълнува и много твои съграждани по време на участието си в X-Factor. Имаше ли обратна връзка от зрителите на предаването, включително и от Самоков?
– Здравей! Първо, много благодаря за поканата за това интервю.
Първоначално не си давах сметка как съм се представил. От момента, докато пеех на импровизираната сцена, си спомнях само реакцията на Любо и собствените си емоции. След това – бяло петно! После от екипа ме заобиколиха, задаваха ми въпроси… След това всички останали участници наскачаха да ме прегръщат и поздравяват – бяха изключително развълнувани. И започнах да осъзнавам, че нещата май са се получили. След това дадоха изпълнението ми по телевизията и телефонът ми пламна, фейсбук-профилът ми също… Всички ме поздравяваха! Станалото след това за мен беше много болезнено, но и много ценен урок. Изпитвам само и единствено благодарност към целия екип за възможността да покажа и споделя с хората това, което мога!
– От 2005 г., когато завършваш средното си образование в ПГ „Константин Фотинов”, не живееш в родния си град. Поддържаш ли връзка със Самоков, имаш ли приятели тук, идваш ли си често?
– Разбира се, че поддържам връзка – аз съм кореняк самоковец и се гордея с произхода си, с главни букви го напишете това! Аз съм това, което съм и там където съм, благодарение на пътя, който съм извървял, и на хората, които съм срещнал! А това са 18 години от живота ми, прекарани в Самоков. Родителите ми са тук, много от приятелите ми също. Годеницата ми е самоковка, цялото й семейство също е тук. За съжаление рядко имам възможност да се прибирам, но винаги, когато мога, го правя. Задължително по празниците съм в Самоков.
– Извън твоите приятели и почитатели, навярно много хора не знаят, че ти си завършил НАТФИЗ /Националната академия за театрално и филмово изкуство/. Кога разбра, че театралното и филмовото изкуство те привличат?
– Тук отново отговорността /смее се/ е на самоковци. Първият ми контакт с театъра стана в гимназията, благодарение на учителката ми по немски – г-жа Ангелова – специални поздрави и благодарности! Тя организира училищно представление, на немски, което гостува в… Бремен! Предложи ми главната мъжка роля – на Големия лош вълк… След кратко чудене реших да се гмурна в този експеримент и това до голяма степен предопредели живота ми! След това пък режисьорът на театралната трупа към читалището по онова време – Любо Малинов – отново огромни благодарности, ме покани да се присъединя към трупата. Той ме подготви за кандидатстването ми в НАТФИЗ и ме приеха от първия път.
Попаднах в изключителен клас – водеше го проф. Пламен Марков, а асистент беше актьорът Ивайло Христов. Конкуренцията в класа ни беше извънземна и това ни направи невероятни професионалисти – завърших заедно с Явор Бахаров, Радина Кърджилова, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Тони Минасян, Стефания Кочева и кой ли още не! Почти всичките ми колеги изкарват хляба си с театър и/или кино. Само аз с дублаж.
– Наскоро гледах игрален филм по телевизията и след като свърши, чух от диктора, че именно ти озвучаваш една от главните роли. Разкажи малко повече за ролите си в дублажа – в колко филми можем да чуем твоя глас, с кои роли най-много се гордееш?
– Дублажът е моя сбъдната мечта – от малък мечтаех да озвучавам анимации на „Дисни” и да пея песните в тях. Това се случи преди няколко години и така до ден днешен… Филмите, сериалите, документалните филми, които съм озвучил, вече са хиляди. Ще спомена само някои от по-известните: Стефан Салваторе – „Дневниците на вампира“, Тоби – „Малки сладки лъжкини“, Ейдриан и Спенс – „Подли камериерки“, Икабод Крейн – „Слийпи Холоу“, Джеймс – „Биг Тайм Ръш“, Зик – „Зик и Лутър“, Кристоф – „Замръзналото кралство“, Мумията Мъри – „Хотел Трансилвания“, Скуиши – „Университет за Таласъми“, Младият Еднократ – „Лоракс“ и още десетки други. Невъзможно ми е да ги изброя дори…
– Известно е, че в България, за съжаление, творците трудно издържат финансово къщата. Предполагам, че между увлеченията си работил и нещо друго, може би също свързано с твоите предпочитания?
– Известно е това, но не е съвсем вярно. През годините съм работил други неща, но за съвсем кратко време. Достатъчно обаче, за да си дам сметка, че ако не работя това, което обичам – удовлетворението е нулево. Бях общ работник на строеж още като ученик, за да изкарам джобни – това ме накара да разбера, че не искам през остатъка от живота си да работя професия с физически труд и ме стимулира много силно да уча.
След като завърших НАТФИЗ, за кратко бях крупие /два дни, ако трябва да съм точен и ако не броим едномесечното обучение/. Много бързо разбрах, че това не е за мен и се върнах обратно към това, което обичам. Амбицирах се и започнах да воювам за място в дублажа.
Година и малко бях и радиоводещ – водех сутрешния блок на Радио ФМ+. Направих го заради предизвикателството, не за пари. Страхотно преживяване беше, но ставането в 5:30 всяка сутрин ме изтощи много бързо. Аз съм от хората, които обичат да си поспиват и това направо ме съсипваше…
Реално – всичко, с което си изкарвам хляба, е свързано малко или много с професията ми – снимки, озвучаване, водене на събития, музикални участия, записи на песни. Бях част от екипа, създал „Мистерията Еньовден“ – спектакъла на Нешка Робева. Имах удоволствието да пея на живо в зала 1 на НДК и то три поредни вечери, като част от този спектакъл…
– Да се върнем на музиката. Откога датира твоята първа връзка с нея?
– От незапомнени времена!… Родителите ми твърдят, че преди да проговоря, съм пеел: „М-м-м-м!…“ Имахме една аудиокасетка вкъщи, на която ме бяха записали. Но когато бях 9-10-годишен я намерих и толкова ме беше срам, че я изтрих. После разправях, че не знам какво е станало… За първи път си признавам сега…
На 7 години започнах да пея в хора на началното училище. Не продължи много дълго, но участвах в един концерт в читалището. На 10 години започнах да свиря на китара, малко по-късно направихме и китарен ансамбъл, а аз му станах вокал. После дойдоха училищните рок-групи… И така – цял живот…
– Кой имаше най-голямо влияние върху твоите интереси в областта на музиката, върху творчеството ти?
– Безброй много изпълнители! Но ако мога да кажа едно име, това е Майкъл Джексън! Когато бях на 8 години, един съученик ме беше поканил на рожден ден и обикаляйки из пазара за подарък, попаднах на сергия с касетки. Тогава май още нямаше дискове. Незнайно защо, му купих току-що излезлия тогава албум на MJ – History part1. Прибрах се вкъщи, изслушах го… и на рожденика подарих кутия флумастери, защото не исках да се разделям с тази касетка никога!
– Свирил си в самоковските групи „Инцидент” и „Интегра”…
– О-о-о, това са много диви години от живота ми… Репетирахме всеки божи ден, часове наред – умирах от кеф! Не знам как успявах да го съчетавам с ученето, защото когато започнах да пея в „Инцидент“, бях „подготве” в гимназията – но някак успявах. Стимулът да пея беше толкова голям, че в училище попивах всичко като гъба и почти не ми се налагаше да уча вкъщи. Тези две банди много плавно преминаха от една в друга… Барабанистът на „Инцидент“ стана басист, взехме друг барабанист и имахме „Интегра“. След това и други рокади имаше, а и аз напуснах групата, след като се озовах за постоянно в София.
С тези две банди свирихме къде ли не – в клубове, на фестивали, изнасяхме самостоятелни концерти… Бяхме голяма, луда и много весела компания. Петте години, в които бяхме заедно, ме формираха до голяма степен като човек. Формираха любовта ми към рок-музиката. И сега, макар да пея вече основно в други стилове, когато чуя рок, запявам с пълно гърло! Ходя и на много рок-концерти. Това ми остана голяма тръпка…
– Участвал си и в музикални проекти в столицата. В какви стилове се изявяваш в тях? С кои партньори правиш стъпките си в музиката?
– Първата ми банда в София се казваше „Pro.Feel”. С нея записахме няколко песни, имахме дори сингъл – “Miss Funky”, който се завъртя по радиата и ТВ „ММ“ малко преди да закрият телевизията /дано не сме допринесли за това…/. Бяха доста тежки години за българската музика, явно нямахме късмет, защото сега песните ни се възприемат доста по-добре от тогава и много хора в последно време ме питат: „Какво става с „Pro.Feel”, свирите ли, защо не се съберете пак?…” Но май няма как да стане – първият ни пианист Георги Янков /самоковец, с когото свирихме заедно в „Инцидент“ и „Интегра“/ емигрира в Дания. Вторият – Стоян Стоянов, емигрира в Дубай…
Настоящият ми проект – „Фънкастик“, включва двама души от „Pro.Feel” освен мен – композитора и музикант Алекс Нушев и барабаниста Ненчо Стефанов – NinYo. През лятото пуснахме първия си съвместен сингъл – „Пясъчна любов“, по музика на басиста ни Станислав Драгиев. Той се завъртя по радиата, но не можахме да го продадем добре. Маркетингът ни нещо куца… Сега записваме нова песен, балада по моя музика и текст, която се надявам да стане скоро и да бъде истинска музикална бомба! Надявам се и след участието ми в „Х-Фактор“ медиите да обърнат повече внимание на песента, планираме и клип към нея. Смятаме да се самопродуцираме в този проект. Затова сме отворени и към всякаква помощ!
– Какво е за теб музиката – какво взема и какво дава?
– Няма да казвам, че за мен музиката е всичко – първо, защото е клиширано, и второ, защото не е вярно. Аз имам актьорската си професия, която обожавам. Но музиката е призвание! Чувствам дълг към себе си, към близките си, към хората, към Бог дори, за дарбата, която ми е дал. Чувствам, че ще бъде грях, ако не правя музика и не я споделям с хората. Криско може да смята, че музиката не възпитава, но аз съм на мнение, че музиката изгражда характери, участва в създаването на обществото, променя съдби. И то не само на правещите я, но и на слушащите я! В определено психическо състояние една песен може да те тласне към спасение или да те запрати в пропастта! Музиката може и трябва да вълнува, да облагородява, да провокира – но не по евтин и вулгарен начин! Музиката е спасение, отдушник, благословия, но и проклятие! Музиката може да е всичко в живота, но събрано в три минути, компресирано и концентрирано хиляди пъти!…
– Известен си с бащиното име Степанов, а не с фамилията си Мясищев. Твой ли е този избор? Името Мясищев не се среща често по нашите географски ширини, може би има интересна предистория?
– Изборът да използвам второто си име беше мой, но подсказан ми от моя преподавателка в НАТФИЗ – Искра Николова, която за съжаление вече не е между живите. Тя ми каза: „С това име (Мясищев) извън България ще ги убиеш. Никой няма да може да го изговори, прочете, напише…” И си дадох сметка, че е точно така. Дори в България хората ме гледат в недоумение, като чуят фамилията ми. Няма официален документ, в който да не са я бъркали. Дипломата ми за средно образование е преиздавана поради тази причина. Дипломата ми от НАТФИЗ – също!
Иначе Мясищеви в България други няма. Само ние сме. Прадядо ми е бил руски белогвардеец, който емигрира тук, когато комунистите правят Октомврийската революция и избиват императорската фамилия в Русия. Тук прадядо ми се жени за най-малката дъщеря на лютиерите на Фердинанд – Сесилия Рончети, която пък е австрийка. Та оттам може би идват музикалните ми заложби…
– Какво предстои оттук насетне за теб и кариерата ти? За какво мечтаеш?
– Надявам се само на хубави неща, макар че това няма как да стане – хубавите неща не могат да съществуват без лошите – те вървят ръка за ръка и си помагат. Уча се да приемам всяко нещо с благодарност – особено лошите неща. Дори според мен трудностите и неуспехите са нещата, които ни изграждат като личности! А и човек никога не знае когато губи – какво печели! Не ни е съдено да виждаме „голямата картинка“. Чак след време си казваме: „А-ха-а-а, затова значи тогава стана така и така…“
Това, което планирам, е да отделям повече време на музиката. В последните години я бях позанемарил малко. Още нещо, за което „Х-Фактор“ много ми помогна – да преоткрия страстта си към музиката и да повярвам отново в себе си. Парадоксално, нали?! Аз отпаднах на крачка преди големите концерти, но вместо това да ме сломи, ме направи много по-уверен! Реакциите на хората в социалните мрежи, по улиците, на познати и непознати – това ми вдъхна надежда да се изправя по-силен, по-вярващ и по-благодарен от когато и да било! Дълбоко съм благодарен на всички, които ме подкрепиха!
– Какво ще кажеш на прохождащите музиканти в града ни – какво е нужно, за да се докажеш в тази сфера?
– Безспорно е нужен талант, нужна е и много работа… Банално, а? Е, да, ама е вярно! И е нужен късмет! Ако някой ви каже, че всичко зависи само и единствено от вас… не му вярвайте! Без късмет утре ще ти падне метеорит на главата и язък ти за труда и таланта! Но… късметът изисква две неща – време, за да се прояви, и… да си готов за него, когато дойде! Това значи да продължаваш да работиш, докато не ти се усмихне, и да си работил достатъчно дълго и упорито, за да го сграбчиш здраво, когато ти кацне на рамото. Затова продължавам да ходя на уроци по пеене, семинари, уъркшопи и какво ли още не. И вярвам, че когато пиленцето кацне, ще съм готов за него!
– Пожелай накрая нещо на самоковци…
– Грижете се един за друг! Помагайте си, подкрепяйте се! Ако ние не го правим, никой няма да го направи вместо нас! Бъдете здрави и се обичайте! И късмет!

Интервюто взе: Делян Василев

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*