Култура, Новини

Ангелина Маринкова: “Всички заедно трябва да търсим земния Рай”

Ангелина Маринкова е най-новото и най-младо име на творческия небосвод в Самоков. Наскоро тя преиздаде първите си две книги в един общ том с две части с интересните заглавия : „В търсенето на Рая” и „Възходът на Мрака”. Представянето в Общинската библиотека „Паисий Хилендарски” заинтригува присъстващите, още повече, че в книгата става дума за един сравнително рядко използван от местните творци литературен жанр – фентъзи.
За да вникнем в душевните вълнения на крехката на години, но талантлива авторка, се срещам с нея. Тя обяснява, че всеки, който се интересува от творческия й процес, може да следи нейния личен сайт: www.belokrila.com.

– Ангелина, поздравления за издадената дебютна книга „В търсенето на Рая“! За какво пишете в нея?
– Най-напред ще поясня откъде е дошло заглавието заради многото въпроси от страна на читатели. Питат ме: „И къде е Рая?“ В романа думата „Рай“ е с малко по-различна интерпретация, която може да бъде представена съвсем просто и кратко, ако си послужим с репликата на един от главните герои – Леновалд Орлин: „Да, ние сме един народ, търсещ Рая. Не Рая като небесна градина, а Рая като мястото, на което всички ще сме щастливи!“ Това е основното послание на творбата – мечтата за земния Рай.
Чрез сюжета на романа се дава възможност на читателя да се присъедини към главните герои Леновалд Орлин и Хистрифор Енцелад в тяхната борба за запазване на хармонията и доброто в света. Идеята на романа ми е полето на действие да се прехвърли от нереалния в реалния свят – да събудя копнежа на хората по доброто, истината, защото един земен Рай е постижим само с всеобщи усилия. Трябва всички заедно да го потърсим, за да го намерим.
Книгата ми е призив към духовна революция! Революция, от която отдавна се нуждае нашият заспал в безделие, порок и апатия свят! И защо ни е всичката тази омраза? Тя е единствената ни пречка по пътя към земния Рай, защото, ако има любов между хората, то ние мигом учудено ще се намерим в Рая, защото Рая носим в сърцето си, а пътят към откриването му е ясен – чрез доброто.
– Вашият роман е в стил фентъзи. Не са много съвременните автори у нас, които пишат подобна литература. Защо се захванахте с този жанр?
– Когато говорим за фентъзи, мога едно нещо да кажа: границите между абстрактното и реалното, между чудното и нормалното са съвсем тънки и могат да бъдат прекрачени само с една крачка.
Искам да привлека и други писатели към тази кауза – да направим от културно изостаналата си родина център на културата – не само в Европа, но и в целия свят. Аз зная, че идеята ми е постижима. Трудна, но постижима. Мога дори да дам пример от историята – „Златният век“ и просветителското дело на цар Симеон. През Средновековието ние сме били пример за културна държава, а другите народи са преписвали нашата литература и са подражавали на дадения от нас пример. Какво пречи да постигнем отново културен разцвет в България?
– Имате ли любими писатели, чиито произведения да са породили у вас любов към книгите?
– От малка израснах с „Под игото“ и Йорданйовковите разкази. Несъмнено място в сърцето ми винаги ще заемат Христо Ботев, Никола Вапцаров, Димчо Дебелянов и Христо Смирненски. Признавам, че ме увличат и „Хамлет“ на Шекспир, и „Илиада“ на Омир.
Но най-любимият ми писател от всички е Фридрих фон Шилер. Без да се смущавам си признавам, че единствената литературна творба, която е успяла до такава степен да ме развълнува, че чак да ме разплаче, са точно Шилеровите „Разбойници“. А аз имам склонност да чета трагедии или натоварващо тъжна литература. Може също да се каже, че моят мироглед и този на хуманиста Йовков са много близки, все пак сме се родили на една дата. И двамата вярваме в доброто и в способността на човек да се променя, и двамата имаме слабост към животните. Но творческият ни път е коренно различен.
Предполагам, че голямо влияние върху мен е оказал и Андерсен, чиито неповторими фентъзи истории неведнъж са ме впечатлявали. Не ги наричам „приказки“, защото Андерсеновите творби са толкова приказки, колкото е и „Малкият принц“ на Екзюпери. Творбите на тези писатели биват незаслужено подценявани и пренебрегвани от обществото като „детски приказки“.
– Кога за първи път ви хрумна мисълта да напишете книга и кога започнахте да осъществявате тази идея? Колко време ви отне написването?
– Писателският ми път започна преди три години. По онова време много обичах да рисувам и рисувах постоянно. Най-много обичах да съставям комикси, по цели тетрадки понякога. Веднъж, както се прибирах от училище, в главата ми се породи поредната нова идея. Мисълта ми взе все повече да клони към нея. Мислех за нея в училище, в къщи, навън, навсякъде. Изведнъж осъзнах, че дотолкова се е разраснала, че си рекох скептично: „Това май че ще е твърде дългичко и сложно за комикс….“
Така някак като че ли случайно, но в действителност водена от едни по-висши подбуди, отколкото сама съм съзнавала, хванах ръчно стъкмената си перо-писалка и прекрачих прага на новия си живот, какъвто го познавам сега.
– Интересно е, че и рисунките в книгата са ваше дело…
– Така е. Преди да започна да пиша, времето си основно прекарвах в рисуване.
– Как се отнасят близките ви към вашите желания и намерения да пишете?
– Ще бъда искрена – първоначално се отнасяха доста скептично. С времето обаче упоритостта ми и трудът ми им показаха, че идеите ми имат по-дълбок корен и по-висока цел. Днес се радвам на пълната подкрепа на моето семейство и дори извън него. Много дължа на Христо Христов, който се явява най-крепката ми опора по осеяния с трудности път.
– Вие сте ученичка в 12 клас на ПГ „Константин Фотинов“. Съучениците ви интересуват ли се от книгата, имат ли желание да я прочетат?
– За жалост, интересът им към моето творчество се оказа повърхностен. Помолиха ме да им дам да прочетат книгата в електронен вариант и аз им я дадох. До ден днешен никой от тях не я е прочел. За сметка на това се радвам на подкрепа от страна на учителите.
– Неотдавна с есе вие се представихте отлично и в национален ученически конкурс…
– Това е една от малкото мои публицистични творби. Нея написах в памет на моя прадядо Петре и на всички хора, които е увлякла в себе си безмилостната и стихийна игра на човешката омраза – Втората световна война.
– Вашите връстници, според доста мнения в обществото, се интересуват повече от други неща. Как стана така, че литературата и писането ви привлякоха?
– Някои сътресения в личния ми живот ме накараха временно да се оттегля от сцената като художник. Изгубих и вдъхновение да творя. И точно тогава, когато светът ми беше в руини, ми се откри един нов свят – и аз станах писател. Но не само светът се промени за мен, но и аз се промених за света, затова и псевдонимът ми – „Белокрила“, отразява най-добре тази моя нова същност.
– В края на представянето на „В търсенето на Рая“ в Самоков вие прочетохте откъс и от друга творба, която пишете в момента. Тя също ли е фентъзи и ще се яви ли като продължение на дебютната ви книга?
– Откъсът, който прочетох, е от последната ми книга „Кръговратът на доброто“. Той също представлява фентъзи роман, но е съвсем нова страница от творческия ми път. Не е свързан с предишните и е много по-различен от всичко, което съм писала досега.
– Поставяте ли си някакви срокове за отпечатването на тази книга?
– По „Кръговратът на доброто“ работя вече повече от две години, но поради спецификата на романа напредвам много по-бавно, отколкото при миналите ми творби. Стилът, изказът, сюжетът, героите и дори отчасти мирогледът на „Кръговратът на доброто“ се оказаха сериозна, сложна и прецизна занимавка, в която най-добрият помощник е търпението.
– Въобще може ли човек да постави срок и граници в творчеството? Казвате ли си: „Днес трябва задължително да пиша!“, или пишете само когато ви осени вдъхновението?
– Моето творчество е неподвластно на графици. Аз пиша само когато вдъхновението движи ръката ми – в противен случай бързо се намирам в купчина измачкана хартия. Но веднъж изпълни ли ме вдъхновение, загърбвам всичко, понякога с цели дни…
– Направи ми впечатление, че автографите след представянето на книгата давахте с перо. С него ли „търсихте Рая“?
– Това е моето оръжие, мостът между мен и грубия кафяв лист.
– През май ще бъдете абитуриентка. Какво мислите да кандидатствате?
– Имам слабост към историята и смятам да се посветя на една кариера като археолог. Мисля, че приключенският и романтичният елемент, който се крие в тази мъдра наука за човека, добре ще се комбинира с творческите ми стремежи и търсения.

Разговора води: Делян Василев

Leave a Reply