„Антипразнично” есе

В днешното претоварено от информация и дезинформация време, време, в което екранът на телевизора, дисплеят на смартфона или таблета са неизменен наш събеседник, опонент, учител, възпитател и какво ли още не, пределно се минимизират моментите на топлото общочовешко общуване и контактите „тет-а-тет”.
Резултатът е видим и като че ли необратим – отчуждение, деформирана ценностна система, нетърпимост един към друг. Най-общо – деморализация и деградация на личността.
И в тази вредоносна среда се появи и стана тенденция едно неимоверно увеличение на празници, бележити дати и чествания по всевъзможни поводи и без поводи. Оказа се, че всеки божи ден е свързан с някакво събитие – световно, национално, местно, професионално, личностно. Да не говорим за имените дни, които се дублират по новия и стария календар, за дните на благодарност, солидарност, помощ, борбата с видовете болести. Не са рядкост и еротичните белязвания – ден на леворъките, ден на бащите, ден на тричане на кучета, ден на надзирателите в затворите, ден на пивоварите, ден на сланината и на греяната ракия, ден на надбягвания с магарета назад…
И в това море от празници и белязани дни, понякога три в едно, си мечтая за един обикновен делничен ден. Това за мен би бил един истински празник. Уви!… Пак – празник… Е, няма отърване!
Тогава да празнуваме този ден. Тъкмо ще изпълним повелята, заложена в двата романа на Ърнест Хемингуей – незавършеният „Безкраен празник” и другият – „И изгрява слънче” /„Фиеста”/.
Нека да е празник!
Оле!

Николай Р. Николов

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*