Култура, Новини, Статии, коментари

Архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели и Самоков

По повод 230 години от рождението на великия възрожденец

Всеки просветен българин знае, че Неофит Бозвели е един от най-заслужилите дейци на Българското възраждане – инициатор, апостол и дипломат в движението за автономна българска църква, което е и борба за признаване на българската народност, и силен фактор за консолидацията на младата българска нация. Но не са много нашите съграждани, които знаят за една лична връзка на великия Бозвели със Самоков.
Роден в Котел около 1785 г. и предполагаем ученик на Софроний Врачански, той се замонашил в Хилендар и бил изпращан да изучава черковнославянски език в Зограф, а гръцки език – в някое гръцко училище. В 1814 г. станал таксидиот в Свищов, но избрал да се отдаде на учителска и свещеническа дейност за повече от 20 години. С участие и на учителя Емануил Васкидович съставил и в 1835 г. издал един от първите светски учебници – „Славяноболгарско детоводство” от 6 книжки: Буквар, Различни поучения, Славяноболгарска граматика, Кратко политическо землеописание и др. Там отправя своя призив към „малките деца”: „Всеки има дълг неотменен и от Бога определен да люби своето отечество и да има велика грижа, колкото може, за неговите ползи… и от общото благополучие или злополучие на Отечеството съпричаствува всеки съгражданин в своята страна.”
Разнасяйки учебника си по българските земи, Бозвели опознава теглото на българите под фанариотското духовно и икономическо иго и – както по-късно Левски – подбужда ги да се борят: за български език в черковната проповед, за откриване на българско училище, за издаване на български вестник…
В 1836 г. минава през Самоков. Тук преподава вече по взаимоучителната метода Хр. Сичан-Николов /негов познат от свищовското училище/. При посещението си в училището Неофит вижда 12-годишно момче, което „вместо учителя си предавало взаимната наука, а учителят токмо отчасти им толкувал от простогречески на болгарски по нечто”.
Силно впечатлен, Бозвели научава, че момчето, Николай Димчович, живее с майка си, вдовица, и вуйчо си; че „природата го дарила за високи науки, но не му дала богати родители”. Архим. Неофит му подарява от своите учебници славянската граматика от Мразович и „няколико гроша”, насърчава го „да заляга” и обещава да го подпомага, ако отиде в Хилендар да се учи.
Но те се срещат в Зографския манастир след няколко години. Защото Николай е станал послушник там, а в Карея е учил гръцки и будил всеобщо удивление с бързите си успехи в гръцкото писмо и с художествени наклонности…
А между това Бозвели в 1839 г. се е преместил в Цариград и вдигнал на борба българските еснафи и търговци срещу гръцката патриаршия. Когато го заточават на Атон, в Зограф порасналият Николай му припомня срещата в Самоков и, подкрепен и от „стареца” си, го моли „със сълзи на очи да го учи славенска граматика”. Трогнат, след известно колебание архим. Неофит го приема.
В своята биографична повест „Краткое начертание жизни Николая Димчовича” /1846/ Бозвели разказва: „Николайчо за две седмици проумя и осемте части слова… ден от дня преуспяваше изрядно в учението”, в граматичния анализ на Летописа на св. Димитър Ростовски, „подбра да проумява и в сочинението…”
Епитропът на манастира /т. е. игуменът – М. Д./ почнал и да дава Николайчу да списува манастирски потребни за Болгария и Сербия писма”.
Поради опита на един завистлив млад монах да го отрови, неговият старец поискал да се освободи от Николай, но Николай не се съгласил да се върне в Самоков и молел Бозвели да го направи свой ученик. Архим. Неофит се опитал да убеди наставника да даде пари, за да замине Николай да учи желаната „елинска граматика”, но безуспешно. Последвало писмо-молба от Неофит и „съборния старец” хаджи Генадий до Васил Априлов да уреди учението на две българчета в Одеса „за общонародна полза”, но отговор не получили.
В 1844 г. Бозвели и Николай сполучват да заминат тайно с кораб в Цариград и архим. Неофит незабавно застава отново начело на борбата, сега заедно с Иларион Макариополски. Те получават от цариградските българи пълномощия да представляват българския народ пред Високата порта и Цариградската патриаршия. Подават прошения, в които излагат българските искания. Неофит дава идеята да се построи български храм и към него българска община като основа за общобългарски ръководен център. Послушникът му бива представен на „любородците”, придружава го при срещите с тях, според силите си помага в контактите.
В повестта си Бозвели свидетелства: „Начнаха вече да ми го хвалят всички, най-вече при които учеше: „… Рядкост на света… Он ако поучи още 5-6 години, он ще биде болгарскому си народу в чест, славу и похвалу”. Начнаха и наши любородци да му ся молят да им списува потребни писма. И списуваше всякому, и му возблагодаряха и му ся радваха, …и говоряще ми: „Духовниче! Да е жив Николайчо! Подир няколко години ще стане учител в наша Болгария. И блазе на оний град, в който той ще седне да учи…”
Между самоковските занаятчии Николай открива вуйчо си Митьо. Когато Неофит Бозвели получил тежък инсулт, Николай бързо намерил помощ от „академичний лекар” /който говорел руски/ и аптекар, и умно, търпеливо, „синовно” се грижил за болния в течение на повече от два месеца.
И нещо повече: „Вместо мене” – пише Неофит – поддържал връзките с „благодейните приятели” /между тях – полски и турски влиятелни лица/.
Когато бил публикуван Гюлханският хатишериф, Николай го донесъл от „високоблагородни приятели” на чужди езици, Неофит го превежда, а Николай размножава преписи и ги разпратили „до няколико градове в Болгария”. Същото направили и с везирската наредба да се съберат в Цариград представители на българи и турци от всяка околия, „за да обадят на отечеството /т. е. града – М. Д./ си состоянието и какви нужди има. Проводи Николайчо и на отечеството си в Самоков… И многажди ходи при нихните изпроводени самоковци да им говори да ся не боят и да обаждат право… И така желаеше и се трудеше Николайчо за общото добро”.
Развръзката на повестта е трагична. Последвало хитро привличане на Бозвели на квартира в „патриканата” и напразни опити да подмамят там и послушника му „да стане патриархски ученик”. Но през юли 1845 г. новият патриарх организира /със съгласието и на руския консул/ отвличане на архим. Неофит, Иларион Макариополски и Николай Димчович и заточаването им на Атон.
Николай бива затворен в „Лавренска страшномрачна кула”, откъдето избягва, скачайки от втория етаж, но скрит неизвестно при какви „приятели”, умира. Неофит апелира до вуйчото в Самоков за помощ – напразно. През юни 1848 г. архим. Неофит – болен и захвърлен от калугерското братство в жестока мизерия, завършва страдалческия си живот.

Б. А. При подготовката на тази статия са използвани книгите „Архим. Неофит Петров Котленец или все още непознатият Бозвели” на Иван Радев /София, 2011 г./ и „Неофит Бозвели. Съчинения” /1968 г., съставител Стефка Таринска/. Книгата на Ив. Радев за Бозвели може да се намери в Общинската библиотека „Паисий Хилендарски”.

Мария Деянова

Leave a Reply