Новини, Политика, Статии, коментари

…А разделението – слабостта!

Позиция

Открай време говорим за обединението и съединението, които правели силата. Но изглежда само говорим. Защото в същото време се разединяваме и резултатите са печални.
Ако погледнем в „тъмното минало”, преди повече от 700 години, ще видим, че една от главните причини за падането на бляскавата някога България под петвековно робство са разединението и междуособиците сред тези, които трябва да водят „бащина дружина”.
Разединението се чувства и по време на робството, и след него. Да не отваряме дума за двете национални катастрофи, за въстанията и превратите. Утопични излязоха и някои опити по времето на социализма.
Но такова разединение, каквото наблюдаваме през последните десетилетия и последните години в тази наша и без това „обрулена” държава, едва ли някога е имало.
Живеем в уж демократично общество, уж царува свобода, а ние не можем зад едни национални приоритети да се обединим. Едно правителство идва на власт и обвинява за всичко лошо предишното. После ролите се сменят и т. н., и т. н.
Но това е едно на ръка. Разделение има и в самите партии, които уж са гръбнакът на демокрацията.
Митичното някога СДС отдавна се разцепи. Появиха се ССД, ДСБ и какви ли не други партии и партийки, дори „Синьо единство” /Боже, каква ирония на съдбата!/, често с по един файтон хора в тях. Неясно дори за десния електорат остава какво толкова различно има в политиката и идеологията на всички тези отделни политически организации. Или се касае главно за вождистки намерения. Но – „вожд много, а индианец малко”. На всичкото отгоре – с демографската криза, и все по-малко става…
Създаде се наистина наскоро Реформаторски блок, но и той включва само част от тези партии, а и рано е да се говори за тенденция в това отношение.
Отцепиха се наскоро регионални и местни деятели и от създаденото не толкова отдавна движение „България на гражданите”.
Получават се пробойни и в железния до скоро кораб на Гражданите за европейско развитие на България /ГЕРБ/ – бивши министри и народни представители напускат, депутати отиват в други партии…
Относително единната до скоро левица също не остава назад. След „Движение 21” се появи АБВ, за който отначало се каза, че щял да бъде нещо като дискусионен клуб, а сега май щял да става партия. Няколко социалдемократически формации и други организации от този род доизясняват или по-точно – размиват картината.
Да не говорим за БЗНС-тата. Славният някога съюз на Александър Стамболийски се разцепи на толкова партии, крилца и перца /то не бяха ЗНС, та „Обединени земеделци” – „разединени”, струва ми се, по би подхождало, та николапетковисти, та поддръжници на Мозер, та с тирета, та без тирета – какви ли не, какви ли не…/, че ако някогашният партиен лидер и държавник случайно възкръсне, сигурно ще се повърне в гроба…
Едва ли някой знае сега колко са партиите в страната ни. Сто? Двеста? А може би триста!… Какви са тези „приоритети”, които имат, та е наченато чак такова деление?! И то в една страна, която за двайсетина години от 9 намаля на 7 милиона, а перспективата е още по-безрадостна.
Не съм против партиите. Засега друг инструмент за демократично управление на обществото не е измислен. Но не мога да се съглася, че в страна като нашата е нормално да делят мегдан стотици партии. Какви са тези толкова различни, противоречиви и разнопосочни възгледи, на които членовете им са поддръжници!?
Или просто тук се намесват мегаломански амбиции или лични и корпоративни /брей, че дума!/ интереси. Намесва се „златният телец”, разрешават се междуличностни отношения. На гърба на един народ, който става все по-беден /за съжаление, не само материално/, на гърба на едно общество, което изпростява – много е силна думата, но е страшно и това, което се случва около нас…
И така – разделяме се на огромен брой партии, на прослойка богаташи и на маса хора, смятащи себе си за нещастници, настройват се млади срещу възрастни, цигани срещу етнически българи, българи срещу турци /дори партия „ПОМАК” се появи – опазил ни Господ!/ и пр., и пр.
Но и това не ни стига. Слушайте как говорят политици, парламентаристи, отговорни люде – та от доста техни думи биха се срамували дори и каруцарите /да ме прощават скромните хорица, които си вадят хляба с тази професия/. Отправят се лични нападки, хвърлят се на едро обиди, разни пишман политици търчат от телевизия в телевизия /зер хората нямат пари и вестници да си купят вече/ и злословят срещу другите, затлачват „канала” с „умните” си мисли, постоянно обясняват какво са искали да кажат и колко са лоши ония…
Всичко това би било крайно смешно, ако не е жалко и трагично. Ако не е до крайност омерзително!
Хората „долу”, дето си броят стотинките, искат „горе” да има люде с пипе, с ум и разум, силни и енергични, и същевременно с достойнство, зачитащи опонента. А не да гледаш например дискусия по телевизията и от караниците и едновременното надприказване да не можеш да чуеш – аджеба, какво защитава единият и какво иска другият!…
Пък после – откъде се взела тази злоба у хората, защо били станали завистливи, защо крадели…
Виси на оная иначе оригинална сграда насред София лозунгът „Съединението прави силата” като някаква зла шега, като мефистофелски присмех над т. нар. политическа класа. За жалост – още повече над самите нас, простосмъртните…

Тодор Попов

Leave a Reply